- Не идвам за пръв път в България. Бил съм във Варна. В София не съм бил, но градът не ме изненада. Всичко ми изглежда много познато, сякаш вече съм бил тук. Чувствам го като познат, не знам защо. Всъщност знам, но няма да ви кажа какво точно.
- Защо във вашите романи споменът играе такава голяма роля?
- Това, което ни е скъпо, винаги се свързва със спомени. Нашата култура, нашата реалност като че ли не са добре изразени. А онова, което се изразява, не излиза на световната сцена. Това не означава, че живеем в провинция. Много съм пътувал по света и виждам, че светът се променя. Не стои на едно място. България и Турция си остават малко провинциални. Ние си имаме своята култура и история, но никой не се интересува от тях.
Искате нещо драматично? Спомням си, че когато бях в Ню Йорк през 1995 г., ми се дояде турско сирене. Търсих, но намерих българско в един магазин. То беше същото като турското. Това е част от общото между нас.
- Често във вашите книги повдигате темата за провинциалното и периферността. Живеенето в периферията има ли предимства?
- Има, но преди всичко трябва да оцелеем. След като оцелееш славно, тогава ставаш интересен. Ще ви дам пример. Когато бях неизвестен писател, не бях интересен на никого. Но след като ви дадат награди, ставате по-интересни от всички останали.
Много съм мислил за провинциализма. За онова, което ни прави различни. Тук, на Балканите, ни се струва, че нищо не се случва, нищо не се променя. Но трябва да помислим и да си дадем сметка, че човешкото същество е еднакво навсякъде. Да се вгледаме в съседа до нас. Хората преди всичко трябва да се интересуват от себе си и след това да заинтересуваме всички останали.
- Според вас има ли такова понятие като „балканско”?
- През 90-те години България и Турция имаха много шампиони по бокс и борба. Много обичах да посещавам шампионатите по бокс и тогава получих първите си уроци за балканското. Какво е „балканско” научаваме от другите – от това как те гледат на нас. Тоест това понятие е измислено от другите за нас. Според тях в нас има нещо загадъчно и тъмно, неясно. Усещането за загадъчност и непроницаема политическа обстановка – такава е представата за балканското според тях. Нашата идентичност се съчинява от Западна Европа и едва тогава стига до нас.
Турците не се смятат много за балканци. Те имат и азиатска идентичност.
Ние сме част от Европа, но сме нейната провинциална част. Ние не участваме в нейната бляскава, парадна дейност, ние не я представляваме. Поне това се отнася до турците.
Не вярвам толкова много в идентичностите. Само като се ядосаме, говорим за загадъчност и че не ни разбират. Не бива да приемаме много на сериозно идентичността. Независимо българи или турци сме, ние сме свободни граждани на света. Със своя идентичност.
- В романа ви „Сняг” разказвате за нетолерантността и политическия радикализъм в Турция. Това вече история ли е?
- Не, не е. Написал съм „Сняг” преди 10 години. Но преди два месеца срещнах човек, който ми каза, че и сега е същото. Все още се води битка между радикализъм и либерализъм.
- Какво мислите за революциите в Арабския свят – Египет, Тунис, Либия. Виждате ли опасност от връщане на режимите там?
- Следя събитията на „Арабската пролет”. Наблюдавам я с голяма радост. Почти сълзи ми излизат на очите. Западен предразсъдък е, че ислямските народи са покорни и че те не заслужават демокрация. Много съм доволен, че това беше пречупено с „Арабската пролет”. Нищо лошо няма в нея. Надявам се да не умрат много хора, но се надявам също така арабите да получат демокрацията, която заслужават. Това е революция на средната класа. Трябва да уважаваме гнева на младите, които променят своите фундаментални разбирания. Важното е, че хората не могат да понасят тези отвратителни режими.
- Вие сте се превърнали в говорител на проевропейската част от турския народ. Тежи ли ви тази отговорност?
- През 2001-2006 г. се опитвах да рекламирам, да подпомагам преговорния процес с Европа. Човек трябва да се бори за равнопоставеността, за мира, защото това са ценности. Бих искал Турция да е член на Европа. А аз бих искал да се боря за нейната свобода на словото. И ще се радвам Турция да е част от обединена Европа.
- Във вашето слово по време на връчването ви на Нобеловата награда, озаглавена „Куфарът на баща ми”, казвате какво ви кара да пишете. Имате ли нещо да добавите сега?
- Сега пиша, защото животът е кратък. И искам да напиша всичко, което съм запланувал, всички книги, които съм си набелязал. В Турция се гледа много подозрително на писането. Затова казах тези неща в речта, когато ми връчваха Нобелова награда. Сега вече никой не ми задава въпроса: „Защо пишете?” Може би, защото съм остарял.
- Неизбежно ли е превръщането на писателя в аутсайдер и самотник?
- Има два вида самота. Обществата се променят. Сега човекът е по-самотен отпреди 50 години, когато още имаше големи семейства с по много деца, баби, дядовци. Тогава тези семейства изпълняваха ролята на социална сигурност. Човек се чувстваше защитен сред роднините си. Сега обществото трябва да изпълнява тази роля, но не може. Така че самотата сега е по-голяма.
Общността, в която живеем, ни дава сигурност. Но аз имам нужда от въображение, не само от семейство. Обществото, средата ме ограничават. Но искам да имам и двете - и семейство, и въображение. Чувствам се защитен, но гневът и въображението ме водят към цинизма. Ако живеем изцяло самотно или сред обществото, не бихме били добри писатели. Трябва да имаме възможност да се скрием сами в стаята, но от друга страна – да общуваме с хората, със семейството, с обществото. Няма вечна самота, имаме нужда от хората. Най-малкото защото те ти разказват истории, а ти можеш да ги използваш за писането.
- Връщам се отново на Нобеловата ви реч. В нея казвате, че не трябва да оценяваме изживения живот според щастието. Тогава с какво да измерим пълноценността му?
- Романите трябва да създават по-висок регистър от ценности. Според някои щастието е най-важната ценност. Толстой пише само за него. Но в живота има толкова много други неща. Ние не сме изчислителни машини. Ние търсим отговора на много причини. Романите затова са ценни, че те ни дават информация, която идва от дейността, от ежедневието. Затова използваме езика на ежедневието. Но едновременно с това романът трябва да отговори на фундаменталните въпроси – какъв е смисълът на живота, какво е религия. За някои щастието е основна ценност, но така ли е? Шекспир и Достоевски са напипали противоречието у човека. Той прави неща, които знае, че ще го наранят. Така че щастието не винаги е движещ мотив. За да ги разберем тези неща, трябва да говорим за тях, да пишем за тях и да ги обсъждаме.
- При вас паметта е в основата на нещата. В дигитализираната епоха как ще възкресим паметта. Струва ли ви се, че се променя начинът, по който си спомняме?
- Нищо няма да се промени. Ще има дребни промени, но те няма да променят в дълбочина нещата. Паметта не е волева дейност. Спомените изникват в главата ви изневиделица, без да сте ги търсели. Четенето ще остане. Най-важното в четенето не е онова, което човек държи в ръката си. Паметта може да бъде задействана от дума, писмо, от файл. В крайна сметка е важно какво остава в главата ни. Спомените идват с думите. Независимо дали имаме цифров документ или хартиен. Затова ще продължаваме да пишем, а читателите ще продължават да ни четат независимо върху какво е написан романът – на хартия или в компютър.
- Какво е мнението ви за социалните мрежи?
- Те подпомагат взаимоотношенията. Те подпомагат контактите ни, могат за променят навиците ни. Но не ни променят дълбоко. Дават ни много информация, която не знам цялата ли ни е нужна.
- Над какво работите в момента?
- Роден съм в Истанбул. Преди 50 години градът беше с едномилионно население, сега е може би 12-13 млн. души. През всичките тези години дойдоха над 10 млн. души, най-вече мигранти от страната. Реших да напиша роман за тези 10 милиона, за един от тях – уличен търговец на боза. Типично питие за Анадола. Как тези хора пристигат в Истанбул, как си създават домове. Това всъщност е историята за създаване на подземния свят. Имам достатъчно материал. Ще започна романа за човек, който вижда Истанбул от края на 60-те години до наши дни, вече през моя поглед. .
Визитка
Роден е през 1952 г. в Истанбул в семейство на инженери
Фамилията му е богата и с добро обществено положение
Завършва един от най-реномираните колежи - Роберт колидж, след което записва архитектура
Прекъсва, когато е втори курс, и завършва журналистика
Първата си книга издава през 1982 година – „Джевдет бей и неговите синове”, а през 2006-а става и първият турски писател Нобелов лауреат
0 коментара:
Публикуване на коментар