зад гърба си има вече десет книги – сборници с разкази и три романа.
Отличена е с първа награда на литературния конкурс за млади творци на
името на Яшар Наби Найър и с трета награда от конкурса „Халдун Танер"
за разказ.
Питам я дали се чувства добре като жена писател сред твърде мъжкия
литературен свят. Отговорът й е лаконичен: „На моменти ми се налага да
докажа, че мога да пиша като мъжете." Очите й сa дръзки, а погледът й
блести с особена будност. Гласът, цялото й поведение говорят, че знае
какво иска и по-важното – знае как да го постигне. Омъжена е, има син
и
живее в Истанбул
– града, в който се е родила. След защита на магистърска степен по
английска литература в Охайо побързала да се върне отново в този
непрекъснато сменящ лицата си мегаполис на Балканите. „Като се
отдалеча за по-дълго време от Турция, не мога да пиша, няма за какво
да пиша. В Турция има много ценности, които взаимно си противоречат. А
това е среда, която подхранва всеки творец, не само писателите" –
обяснява ми Мюге на чаша сутрешно кафе в хотела, където е отседнала. В
София пристига благодарение на Гьоте институт, в чийто проект
„Европейската литература в Турция – турската литература в Европа"
участва в организираното по този повод литературно турне.
Всъщност и турската жена живее динамично като българката – все бърза
занякъде, поела на плещите си отговорността за своето семейство,
старае се да печели пари, възпитава децата си... „Най-после тази
година имам отделно жилище, кабинет и бюро" – смее се Мюге.
Преводачката Кадрие Джесур едва смогва да превежда свободния ход на
нейните мисли. „Както e казала Вирджиния Улф, „една жена трябва да има
пари и собствена стая, ако иска да пише проза". В кабинета си влизам
като в свещен храм. Там никой не може да ми се меси или да ми опонира.
Пиша на спокойствие."
Творчеството като неуморен труд
Писането е дарба, но дарбата е само малък остров в океана от огромни
усилия, които творецът трябва да положи, убедена е Мюге. Представям си
я изправена с малката й изящна фигура пред студентите в университета
„Бигли", където преподава медии и комуникации, а после забързана да
води радиопрограми, да гони срока за публикуване на поредния си разказ
или статия в някое от турските литературни издания. Или пък как
председателства Комитета на турските писателки в истанбулския ПЕН
клуб.
Тя е със самочувствие, защото е образована
Видяла е света. Книгите й са преведени на много езици. (Много скоро
нейният нов роман „Кафдаг" (2009 г.) ще се срещне и с българския
читател.) Мюге е неспокойна – непрекъснато разсъждава на глас и умува
в текстовете си. Иска да разбере, да почувства и да опише всички
състояния, през които минава една „изпостяла жена" (така Мюге нарича
себе си – в смисъл че прилича на подложен дълго време на пости (във
всякакъв смисъл!) човек – бел. ред.) в менопауза, падаща си малко
маниачка, да е на 40, а да мъкне товара на 60-годишна жена.
„За жената трябва да се пише – вмъква тя с чаровна усмивка. – Харесва
ми сравнението, че писателят е като сеизмограф. Или още по-доброто –
като камбана в мъглата."
От разговора с нея разбирам, че да се докажеш като писател в страна, в
която всеки е „истински мюсюлманин", е по-различно. Изкушавам се да я
попитам: „Трудно ли е да си жена писател в Турция?"
„Проблемите на битието, както и професионалното израстване на хората
от всяка една точка на земята няма как да са коренно различни" –
убедена е тя. Усещам, че Мюге знае цената си като автор. Най-много
обича и отстоява
духовната си свобода
Самокритична е към себе си. Добавя, че невинаги й се удава да се
чувства свободна. „Луда, щура, неуправляема и непредсказуема съм само
понякога. Тогава не усещам ограниченията на пола си. Обаче в битието
си, в своето всекидневие не мога да си позволя лукса постоянно да съм
свободна" – признава тя.
Харесвам лудостта й. В четирите й разказа, публикувани в излязлата
наскоро у нас книга „Съвременна женска проза от Турция", се долавят
нейната субективност като напоена с вода гъба, изцеждаща една
чувствителност към всекидневието, времето и чакането нещо да се случи,
непримиримостта й към отживелиците в езика, религията, етноса и дори в
разбиранията за пола.
Но въпреки това тя е категорична: „В условията на глобализация за мен
най-важното нещо е паметта. Възстановяването на събития, спомени...
Разказът с всички глаголи, фразеологизми, с правописа си дори трябва
да носи идентичността на съответния народ, неговата митология."
Върнах я отново към Истанбул, който по думите й „няма нищо общо с
Охайо, но по архитектура доста напомня София". Споменах й, че съм чула
някой си да свързва формата на традиционните стъклени малки чашки, в
които турците пият чая си, с лалето, чиято родина е именно Турция.
Но според Мюге тези чашки много приличат по форма на женско тяло с
тънка талия, което пък на свой ред внушава берекет и плодородие. В
Турция разбирам, че има
култ към жената
Женствеността на Мюге е доста деликатна, но заразителна и много
жизнена. Като слушам гласа й, се чувствам будна – чувство, което
умората на всекидневието ми напоследък позатрупва надълбоко в мен.
Мисля си и друго – колко много си приличаме ние, жените по света.
Строим пясъчни кули в един и същ пясъчник, сънуваме почти еднакви
сънища... Преди да се разделим, я моля да пожелае нещо на българските
жени. „Светът е наш, стига да го пожелаем" – усмихва се тя.
Интервю на Нели ЦОНЕВА
0 коментара:
Публикуване на коментар