Кадрие Джесур и нечуждият български език

Кадрие Джесур (Kadriye Cesur) е поет и преводач (Нevirmen) с особена съдба – пише стихове на турски и на български, превежда от двата езика. Благодарение на нея в Турция четат Йордан Радичков, Ивайло Петров, Николай Хайтов, Деян Енев… Тя обаче предпочита да претворява поезия: Христо Фотев, Едвин Сугарев, Валери Петров, Петя Дубарова, Блага Димитрова, Божана Апостолова, Сашо Серафимов… Завършила педагогика в ПУ и турска филология в ШУ, член на Съюза на турските преводачи и на турския ПЕН клуб, тя съжалява, че България е позната в Турция повече като географско, не като културно понятие. С този парадокс Митко Новков започна своето интервю.

 Още ли важи, че България е известна в Турция повече като география, не като култура?

– Ами да, за съжаление. Макар че след близо двайсетгодишна преводаческа практика смея да твърдя, че аз и моите колеги успяхме да изградим по-обширна представа за българската поезия. Тя се чете от все повече хора. Повод за по-оптимистично отношение е, че се говори за откриване на български културни институции в Турция; визирам визитата на премиера Борисов, когато се обяви проект за откриване на български културен център в Истанбул.

Но кое атрактивно поле от българската култура ще свърши работа? Литературата ли?

–  Всичко! Българската култура е толкова самобитна! Моята дъщеря например имаше за домашна задача да подготви народен обичай от балканска култура по избор. Тя се спря на Баба Марта и мартениците. Предизвика огромен интерес и публикува материала си в сайта на училището.

Друг пример, но в обратна посока: наскоро турският поет, преводач и изследовател на Шекспир проф. Джеват Чапан ме попита дали съм гледала „Крадецът на праскови” на Въло Радев. Не, не съм. Знам произведението на Емилиян Станев. Обясних му. Той ме попита кои съвременни режисьори го следват или приличат на него. Не знаех. Не успях да задоволя интереса му към българското кино. А и как можех?! Въпросът опира до индустриален пазар, браншова ориентираност, ясна държавна политика, която да подкрепя културната…

Днес много талантливи  българи освен на български творят и на други езици. Димитър Динев се превежда на турски от немски, Мирослав Пенков –  от английски. Билингвизмът в писателската работа, еднакво стойностното езиково изразяване на два различни езика се среща все по-често. Българската литература, езикът на Йовков и Радичков е познат на турския читател още откъм 40-те години на миналия век. Просто трябва да се продължи, да не се спира…

Ти превеждаш и от български на турски, и от турски на български. Кога е по-лесно? Може ли да кажем, че българският за теб не е чужд език? На какъв език пишеш своите стихове?

– Чужди за мен са руският и френският, защото съм ги научила по обучаващи езикови програми. Но моят „езиков” случай не е изолиран, полилингвистите и съответно билингвистите вероятно са най-много на Балканите. Спомнете си епохата на българското националноосвободително движение, когато водачите му пътуват или живеят в различни балкански столици. И говорят съответните езици. Този процес продължава и днес. Аз научих турския и българския в различни контексти (у дома се говореше само на турски), в две различни системи от значения. Затова нямам проблеми при превключване от едната знакова система в другата. На практика, когато превеждам от турски на български език, си налагам четене само на български и избирам четива, близки по звучене. Това подхранва корелацията на самия превод.

Но няма лесен превод. Фразеологизмите и другите устойчиви словосъчетания затрудняват и изискват добро познаване на историята на езика, на литературата и изобщо на цялата култура. Какъв ужас изпитах, когато четох превод от турски на български, където героинята се молеше със сключени ръце. А в контекста на исляма ръцете никога не се сключват при молит-ва, а се разтварят, молитвата е с отворени длани. В друг текст героинята пиеше течен шоколад, който през този период е все още непознат по тези географски ширини.

Нямам самочувствие на поет, но съм пишещ човек. Пиша и на двата езика, без предварително решение. Поезията е чудо и слава Богу, че ме спохожда, че се случва.

Това са несъобразности от турски на български. А от български на турски?

–  За съжаление от български на турски се превежда по-малко. Това е валидно както към днешна дата, така и за миналия ХХ век. Затова ние се радваме на всяко запознанство на турския читател с българска книга. За радост през последните години преводите се правят направо от български. Голям брой „несъобразности“ се получаваха при преводите на българска литература на турски през други езици. Йордан Йовков и Йордан Радичков бяха превеждани през френски и английски, а при тях опасността от езикови и етнокултурни „клопки” е голяма. Сега си спомних, че в Ботевото „Обесването на Васил Левски” гарванът бе преведен като гнусна птица. До други „проблемни несъобразности” води преводът на турцизмите от български текстове, защото в българския език днес те битуват с променен семантичен заряд. Много често някои са съвършено различни, тотално отдалечени от семантиката, която притежават в съвременния турски. И се налага да превеждаме турцизми на турски, което никак не е лесно.

Нашите два народа са исторически свързани в бит, в навици, във всекидневие. Но литературно? Има ли българско присъствие в турската литература?

–  Не може да се говори за българско присъствие в турската литература, още по-малко за евентуално влияние. Достатъчно е да си спомним, че османският турски език, на който се пише имперската литература, е фасих турски, езикът на управляващата османска административна система. Народът не е говорил на него. Българите и другите подчинени народи не са имали възможност за пряк контакт с този език, още по-малко с литературата на този език. Тази особеност е преграда и за свободно общуване между интелигенцията, българска и турска. И въпреки че литературната балканистика се развива все по-добре, мисля, че съпоставителните изследвания за български и турски автори, а и изобщо за съединителните звена на двете литератури са по-малко, отколкото за сръбската, гръцката, румънската литература. Не съм попадала на текстове в сравнителен план например за творчеството на Христо Ботев и Намък Кемал. Турският поет Джемал Сюрея нерядко ме е връщал да препрочета българския Христо Фотев. Българската и турската литература не са се „опознали” достатъчно. Въпреки разцвета на превода, при това в двете посоки през последните години, блясъкът на световните литератури продължава да „засенчва” този процес. Но въпреки всичко сигурно е, че „Бай Ганьо” не можеше да бъде написан от турски автор през същия отрязък от време, така както „Листопад” –  от български. В това е богатството, самобитността ни.

Как се развива българистиката в Турция? Центрове, специалисти? И какво би накарало един млад турчин/туркиня да се захване с нашия малък език?

–  Катедра по български език и литература се открива едва след разпада на Източния блок, през учебната 1991–92, във Факултета по език, история и география в Анкарския университет. Допреди няколко години тя беше единственото академично звено по българистика в Турция. В момента български език се преподава и в Департамента по балкански езици в Тракийския университет в Одрин, но не като чиста филология, там се провежда подготовка по преводознание, международни отношения, туризъм. Въпреки че в Истанбулския университет, най-стария в Турция, съществува Департамент по славянски филологии с русистика, полонистика и македонистика, учудващо е, че няма българистика. Като се има предвид важността на Истанбул за българската културна история, тази празнина още по-силно се натрапва. Истанбул би бил прекрасно поле за изследователска работа. През последните години голям интерес в турските академични среди предизвикват публикациите на доц. д-р Хюсеин Мевсим от Анкарския университет, които целят осветляването на пресечните зони на турско-българските културни и литературни контакти. Последните му книги са посветени на спомени, пътеписи, описания и очерци от Ефрем Каранов, Михаил Маджаров, П. Р. Славейков, Светослав Миларов, Стоян Заимов, Никола Начов и др., които съдържат ценни свидетелства за обществено-политическия живот в Османската империя. Мисля, че добре развиващите се отношения между двете страни, засилването на културния взаимообмен, членството на България в ЕС са основните мотиви за насочването на младите към тази специалност.

Значи ли това, че скоро ще има българистика в Истанбул?

– Нямам и най-бегла представа. Но силно се надявам благоприятният
развой на турско-българските икономически и политически отношения през последните години да доведе до откриването.

А днес? Какво превеждаш днес?

– Поезия от Гюлсели Инал, по-неизвестна турска поетеса. В България са издадени много поетични книги, чиито автори са мъже, а съвременната турска „женска“ поезия почти не се познава. Томчето ще излезе в „Жанет 45“, илюстрациите ще бъдат на прекрасната художничка от Истанбул –  Мария Димитрова Кълъчлъоглу-Бараз. Всички в екипа на тази книга сме жени.