Страната ни е родина за Искра, Росица и Кристин. Бащата Абдулнасер и децата Джамал, Диб и Силин са родени в Сирия. Всички говорят много добре български и още с пристигането си малките започнали да посещават наше училище. Роси, Крис и Диб са в СОУ “Христо Ботев”, а Джамал учи бокс в спортното училище.
“В нашето семейство цари истинска религиозна толерантност. Всички вярваме, че Бог е един. Убедени сме, че не са страшни тези, които вярват в нещо различно, а тези, които в нищо не вярват”, обобщава синтеза на религии и култури в семейството си Искра.
Тя си дава сметка, че не само религията, но и начинът на живот прави хората такива, каквито са. “След толкова години на бедност и несигурност българите са страшно озлобени и затворени в себе си. Направо не можах да ги позная, когато се прибрахме тази година. Преди не беше така”, клати глава жената. “Имам чувството, че днес тук в България помощта от близък е по-скоро изключение, отколкото закономерност. Наскоро майка ми получи бъбречна криза и помолихме съсед да ни закара до болницата. Вместо съпричастност срещнахме хладно равнодушие”, разочарована е Искра.
Разочаровани от липсата на доброта са и децата. Едно от момичетата паднало в час по физическо и било безкрайно изненадано, че вместо съчувствие получило от съучениците си присмех и подигравки. Двете големи момичета, които са в единадесети и дванадесети клас, са изумени от липсата на уважение, което връстниците им проявяват към учителите и възрастните хора въобще.
“Не може да отговаряш на учител, да бягаш от час, да вдигаш шум, да влизаш и да излизаш от класната стая по време на занятия”, възмущават се те. В Сирия да проявиш неуважение към учител било абсурд. Боят официално бил забранен в техните училища, но при необходимост преподавателите затягали дисциплината с някой и друг шамар. Освен това след началото на първия час всички врати в школото се заключвали. Там момичетата и момчетата учели заедно до 6-и клас. След това ги разделяли, а отношенията между двата пола били много по-сдържани. Росица и Кристин не могат да приемат начина, по който съучениците им се прегръщат и целуват пред очите на всички. Намират го за неприлично и отблъскващо. По същия начин гледат и на лекотата, с която тийнейджърите посягат към цигарите и алкохола.
За момчетата Джамал и Диб обаче хлабавата примка на родното образование им е добре дошла. Те се радват на свободата, която имат тук. Семейството от Сирия твърди, че у нас демокрацията се е изродила в липса на елементарна дисциплина и пълна свободия. Съпругът Абдулнасер също е живял тук през периода 1993-1998 г. и може да направи съпоставка. “Хората в Сирия силно вярват, че ще бъдат наказани от Господ, ако излъжат, откраднат или измамят”, разказва Искра. Направило впечатление, че за повечето българи религията е куха съвкупност от ритуали и нямат нито вяра, нито страх от Бога. И още нещо: “Всеки ден четем как пияни бият, изнасилват и убиват, как прегазват хора с колите си. В Сирия почти не се пие алкохол. Може би затова няма ограничения на скоростта по пътищата”, обяснява Искра. Тя държи да се знае, че там никой никога не я е насилвал да се забулва. Започнала да го прави сама, за да я приеме общността по-лесно.
Преди да избухне гражданската война, в Сирия се живеело много добре. “Нашият дом бе в селище на 20 км от Дамаск. Мъжът ми въртеше семейния ресторант със 100 места, а аз се грижех за къщата и децата”, спомня си Искра. С бизнеса си съпругът не само им осигурявал всичко необходимо, но дори спестил доста пари, с които сега в Разград са си купили четиристаен апартамент, а и са им останали достатъчно пари, за да преживяват. “Сирийците не знаеха какво е нямане. Семействата там са с най-малко пет деца, а работеха само мъжете. Доходите стигаха за всичко и преди смутовете беше много евтино”, разказва жената.
Заради войната дългата ръка на кризата вече се усеща в арабската държава. Кошмарът за Искра и семейството започва преди 2 г., когато избухва гражданската война. “Там, където живеехме ние, нямаше размирици, въпреки че често чувахме гърмежи и тътен. Живеехме в постоянен ужас, че бунтовническите армии могат да навлязат. Децата започнаха да се страхуват. Именно заради тях се преселихме в България”, разказва българката. За да се измъкне от Сирия, семейството пътувало с автобус до Ливан, а от там продължило към София със самолет. За безпроблемното бягство им помогнало много българското гражданство.
