Ангел МАНЧЕВ
Авторът е дипломат от кариерата, бил е на два пъти посланик на България в Кувейт и страните от Персийския залив. Зам. министър на отбраната в правителството на Ренета Инджова.
Историята започна на 26 април 1986, тогава още не бяхме научили за аварията в Чернобил. Пътувахме за Боровец със Станишев, само че не Сергей, а баща му Димитър Станишев, по това време секретар на ЦК по международните въпроси и завеждащ отдел “Външна политика и международни връзки” на БКП, т. е. мой пряк началник. Той се отнасяше с невероятна търпимост към страстта ми към ските, затова се стараеше през зимата да икономисва на мен и на помощника си Емил извънредна работа в събота и неделя, което, предвид спецификата на учреждението, в което работехме, действително беше голям жест.
Този път обаче сезонът беше приключил, снегът си беше отишъл, а ние отивахме в Боровец за да изслушаме един от току що свалените лидери на Йеменската социалистическа партия, неофициално пребиваващ у нас. След кървавите събития там през зимата на същата година (те са отделна история), той държеше да изложи “справедливата” кауза на шефа си Али Насър Мохамед, бивш наш “добър приятел”. Между другото, благодарение на нашата безкористна помощ и не без активното съдействие на посолството в Аден въпросният „приятел” завлече България с около петдесет милиона долара, които така и не си получихме обратно.
След срещата вечерта в Боровец се поразходихме под дъжда, за който едва по-късно се разбра, че може и да е бил радиоактивен. По едно време Станишев каза: „Питам се, как ли ще караш ски по пясъка в Арабския залив.” “Защо?”–питам. “Ами защото се колебаехме в Йордания ли да те предложим за посланик или в Кувейт. Та решихме в Кувейт”.
По онова време мисията ни в Кувейт, за разлика от миналото, когато служеше за последен приют на заслужили бъдещи пенсионери, беше важен пост, тъй като емирът шейх Джабер Ал Сабах беше станал председател на Организацията Ислямска конференция (ОИК), чиято среща на високо равнище щеше да се състои в Кувейт през януари 1987. Главната цел на българската дипломация бе да избегне приемането на осъдителна резолюция за България заради така наречения “Възродителен процес”. Така наречен, защото постановката на въпроса явно бе възникнала в някой милиционерски мозък. Живеели значи помаци и турци със съответните имена (Хасан и прочие), на които изведнаж им светнало, че не са никакви помаци и турци, а най-обикновени българи, насила потурчени от османлиите еди кога си. Та понеже им светнало, те като един решили да си върнат истинската самоличност, като започнат от имената. Помня, баща ми веднаж разказваше, че срещнал познат турчин, който на “здравей Кериме”, отговорил “а, вече съм Кирчо, другарю Манчев».
Както е известно от многобройните източници, проблемът с българските мюсюлмани съществува още от освобождението на България от турско робство. На различни етапи са правени много опити за решаването му, което се оказва невъзможно, защото въпреки подписаните с Турция изселнически спогодби броят на мюсюлманите не само не е намалява, но като че нараства относително поради високата раждаемост на тази категория български граждани и по други причини, за които много е писано. Ще кажа само, че по-идиотски опит за решаването на проблема най-новата българска история не познава.
По някои слухове, тогавашният ни върховен вожд е изпитвал сериозни колебания относно предлаганите мероприятия, но представителите на съответните служби от близкото му обкръжение го успокоили, че дори и да има някои недоволни, те са малко и са им известни. В резултат се започна една, колкото по-далеч от столицата, толкова по-идиотска ( включително унищожаване на турски гробища и прочие безобразия) кампания. Онези, които я осъществиха, можеха например да се допитат до специалистите да им обяснят какво е за мюсюлманина да поругаят гроба на баща му или да го принудят да си смени името (прочее няма нужда от специалисти, по същия начин би реагирал всеки от нас, поставен в подобно положение). Би могъл да се използва естественият стремеж у някои по-амбициозни и свързани със страната ни хора да не бъдат различни, а интеграцията може да доведе и до желание да си смениш името. Този процес е наблюдаван и сред арабите в Отоманската империя, и в Алжир по време на френската колонизация. Между другото, именно отказът на французите навремето да признаят местното население за свои пълноправни граждани провокира националното им самосъзнание и води до възникването на националноосвободителното движение, завършило с обявяването на независим Алжир. Но всичко това се случва в коренно различна обстановка от тази през осемдесетте години на миналото столетие, когато нашите „корифеи” решиха да прокарат безумната си идея за “избистряне” на националното съзнание.
Та за интеграцията. Отивам малко напред, за да разкажа, че когато пристигнах в Кувейт ми докладваха, че една българска туркиня, омъжена за местен граждани, иска да смени името си с българско. Прекрасна възможност за париране на враждебната кампания! Разбира се, веднага уведомихме Министерството и поискахме съгласието им да изпълним молбата на жената. Отговориха ни, че когато въпросната дама дойде в България, ще й бъде издаден нов паспорт с ново име. Което тя и направи. И какво й казали в съответната служба? Ами казали и, че смяната на имената не важи за нея като постоянно пребиваваща в чужбина. Шах и мат! Все пак понякога използвах този пример в разговорите си по „възродителния проблем”.
На една среща с новоназначените посланици (май бяхме повече от 40), тогавашният външен министър Петър Младенов директно ни заяви: “Убедителното разясняване на политиката ни по “възродителния процес” е главна ваша задача и онези, които си въобразяват, че ще се разминат с това, най-добре още сега да си върнат паспортите и да не заминават. Работата ви по този проблем ще бъде основа за оценка на цялостната ви дейност”.
Все пак един дипломат винаги има известен толеранс, в рамките на който да изпълнява дадените му инструкции без да изглежда идиот. В разговорите си с кувейтските ръководители винаги съм се стараел да избягвам въпроса за имената и за „избистрянето на националното самосъзнание на етническите турци”. Стараех се да поставям ударението върху противопоставянето в световен аспект и на незавиднита ни съдба да имаме за съсед режим, който води активна подривна дейност сред българските мюсюлмани, като не се спира пред отправяне на заплахи в т. ч. и със сила (макар че и нашите разузнавачи в Турция сигурно не са спяли). Този подход харесваше на кувейтците. Някои от тях споделяха, че Кувейт е в сходно положение, заобиколен от силни враждебни режими, представляващи постоянна заплаха за самото му съществуване (само четири години по-късно страната стана жертва на иракската агресия). В същото време ми казваха: “разбираме ви, но не можем да ви подкрепим, докато сменяте имената на мюсюлманите. Върнете им имената, тогава ше можем да ви подкрепим”. След години, когато имената на мюсюлманите бяха възстановени, меко казано не по най-умния начин, същият мой приятел, тогава зам.-външен министър, а впоследствие министър по въпросите на външната политика на Кувейт, ми каза: “сега вече можем да ви подкрепим, но аз лично не ви разбирам”.
Щуротиите по смяната на имената и изцепките на някои местни фактори бяха поставили България в международна изолация и пред риска да бъдем официално осъдени от световната ислямска общност, което би граничело с катастрофа, имайки предвид, че огромната част от валутните ни постъпления идваше от арабските и други мюсюлмански държави. Трябва да се отбележи, че и останалите социалистически страни и преди всичко СССР само с половин уста подкрепяха ставащото у нас и, съвсем естествено, отказваха да ни разберат, въпреки че избягваха да го казват директно.
Така или иначе, една нощ в началото на октомври 1986 цялата ни фамилия се натовари на самолета и отлетя към страната, където с известно прекъсване предстоеше да живеем през следващите шест години. На летището в Кувейт ни посрещнаха представител на кувейтския Протокол, съставът на мисията, директорите на работещите тук инженерингови организации и, както си му беше редът, представител на посланиците на соцмисиите.
Представянето ми в министерството на външните работи мина без проблеми, за което помогна обстоятелството, че дълго време отговарях в нашето министерство за Кувейт и страните от Арабския залив. В това си качеството и като преводач по арабски присъствах практически на всички срещи между нашите и кувейтските ръководители. Освен това фактът, че преди назначаването ми за посланик бях изкарал три години във външнополитическия отдел на ЦК на БКП ми придаваше допълнителна тежест пред кувейтската страна, нищо че след години у нас съвсем сериозно се обсъждаше въпросът работилите там да бъдат лишавани от право на пенсия, след което дойде и великата идея за „дипломатите-ченгета”.
Връчването на акредитивните писма също мина безпроблемно. И по-рано ми е правило впечатление, че тогавашният емир шейх Джабер се готви предварително за всичките си срещи, беше добре осведомен за това, което става в страната, с представител на която се среща, а освен това беше и просто приятен за общуване човек, тъй че разговорът ми с него, макар и протоколен, не бе лишен от съдържание. Тактичният шейх естествено не спомена нищо за българските мюсюлмани, разговорът с него на тази тема се състоя по-късно.
След това започнаха посещенията при останалите посланици и с членовете на правителството. От многото срещи на наши ръководители бях запомнил наизуст приказката за процъфтяващата икономика на България, която, заради плановия си характер, остава незасегната от кризите, бушуващи по света. Говоренето на сегашните ръководители свидетелствува, че и те са научили приказката, макар и в усъвременен вариант т. е. значително по-далеч от истината. В тази връзка си спомням една забавна случка по време на протоколното ми посещение при министъра на планирането. Докато разказвах за големите ни успехи, дължащи се на дългосрочното планиране, забелязах, че момичето, което присъстваше на срещата си води подробни бележки. На следващия ден в един от ежедневниците излезе интервю на министъра, озаглавено “Кувейт трябва да планира дългосрочно, за да постигне икономическите успехи на България”.
Естествено, оставаше си проблемът с “възродителния процес” и “строгите указания” за отстраняване на заплахата от осъдителна резолюция на предстоящата срещата на високо равнище на ОИК. Лесно е да се каже. Атмосферата в печата определено не беше в наша полза. Ситуацията се усложняваше и от изключителната агресивност на тогавашния турски посланик който беше отлично поставен в обществото, а и представляваше страна, която в приоритетите (още една модерна дума) на кувейтската външна политика безспорно тежеше повече от България, въпреки приятелските българо-кувейтски отношения.
Когато се готвех за заминаването си обърнах внимание, че кувейтският печат почти през ден поместваше интервюта на турския посланик, нападащи България, а на следващия ден изявления на втория дипломат в нашата мисия, опровергаващи обвиненията и нападащи Турция. Давах си сметка, че на тази дискусия в печата трябва да се сложи край, защото създаваше проблеми на домакините, от които очаквахме съдействие за неутрализиране на проблема. Затова, след пристигането си в Кувейт направих именно това. За мой късмет турският посланик бе сменен с нов, който очевидно беше по-умерен от предшественика си и изглежда оценяваше обстановката като мен. С него постигнахме мълчалив “модус вивенди” да не си разменяме обиди, дори се поздравявахме с усмивка от японски тип на публичните мероприятия. Разбира се, не можехме да бездействаме и положих значителни усилия да разяснявам по приемлив начин българската позиция и да си създам повече приятели както в местния елит, така и в дипломатическия корпус, като обръщах собено внимание на представителите на страните-членки на ОИК, някои от които се отнасяха с разбиране към проблема ни, а други, например тези на Северен и Южен Йемен, както и на Сирия и Ирак, в различна степен ни подкрепяха. Много добри отношения създадохме с посланика на Габон, от когото получавахме ценна информация за ставащото в ОИК. Помня че веднаж му показах карта на ислямския свят, от която личеше, че по брой на мюсюлманите си България далеч изпреварва Габон, който е член на ОИК, а той с усмивка ми отговори, че всичко си има цена. Така или иначе, без да участваме в срещата, бяхме добре информирани за ставащото в нея.
Петър Танчев в Кувейт
Още при подготовката за заминаването ми бе решено, във възможно най-кратък срок след “аклиматизацията”, да подготвя посещение на наша делегация, чиито ръководител да връчи на емира лично послание от българския държавен глава. За пратеник в Кувейт бе определен първият зам.-председател на Държавния съвет Петър Танчев Петър Танчев.
Между другото през 1984г. ислямистите наложиха в парламента декларация, осъждаща политиката на българското правителство по отношение на мюсюлманите. През есента на същата година, когато вече бях в Кувейт, емирът шейх Джабер разпусна Национарното събрание с декларация, според която “парламентаризмът не е най-подходящата политическа система за Кувейт, тъй като страната има свои собствени традиции в областта на демокрацията”. От което следваше, че решението за разпускане на парламента е трайно. И, ако не беше нахлуването на Ирак в Кувейт през 1990 и външният натиск за въвеждане на плурализъм в политическия живот, Кувейт и до днес можеше да си съществува без парламент, който и сега създава сериозни проблеми на правителството.
Кувейтският протокол реши Петър Танчев да бъде настанен в президентсия апартамент на хотел Хилтън, в същия хотел трябваше да бъдат и участниците в делегацията. При съгласуването на програмата, директорът на протокола на кувейтското външно министерство, както си е редно, попита има ли гостът някои специални изисквания.
Тогава си припомних, какво ми беше разказвал един от сътрудниците на Танчев, според когото организмът на земеделския лидер не функционирал при температура по-ниска от 30 по Целзий. Веднъж трябвало да даде вечеря на някакъв гост в хотел „Ню Отани” (сега „Кемпински-Зографски”). Още с пристигането си Танчев попитал “какъв е този студ в ресторанта?” (било горещо лято). “Климатикът”, отговорили му. “Да се спре.” “Не може, другарю Танчев, той е общ за целия хотел”. “Да се спре или си тръгвам”. Друг път, при посещение в Япония, го завели в специална баня – нещо като сауна, само че по-гореща. Оставили го да се пари сам. Минутите минавали, Танчев не излизал и домакините започнали да се безпокоят. Накрая решили все пак да влязат. Заварили го сладко да си подремва.
Спомних зи за тези случки и помолих да се осигури на високия гост подходяща температура в апартамента. Трябва да отбележа, че посещението се осъществи в началото на декември, по-студен от който не си спомням за всичките почти 12 години, прекарани в Кувейт (на две порции). Обещаха ми да се погрижат. На втория ден бяхме сами в апартамента и Танчев ми каза “Абе Ангеле, тук е бая топличко”. “Грижат се за вас, другарю Танчев. Да им кажа ли да поохладят?” “А не, добре си е”. После срещнах зам.-външния министър Иван Ганев, а той проплака: “Ангеле, кажи им да постоплят! Изгинахме от студ!” Положението ми се изясни. В Кувейт не топлят особено през зимата. Веднаж в ресторанта на „Шератон” се наложи да завиват жена ми, облечена прекалено леко, с покривка от маса. Дори има къщи, климатиците на които работят само на студено. От което следваше, че цялото отопление на хотела е било пренасочено към президентския апартамент.
Иначе, официалната част на посещението мина като по ноти. Имаше срещи при емира, при престолонаследника шейх Саад Ал Абдалла и при външния министър шейх Сабах Ал Ахмад, брат на емира. Всичките минаха в изключително топла атмосфера, както обичат да пишат в комюникетата. И тримата бяха идвали в България, и споделиха отличните си впечатления от нашата страна. Емирът и външният министър бяха на официални посещения, съответно, през 1981 и 1982, а братовчедът им, през седемдессетте и при малко деликатни обстоятелства, които са от друга опера и вече описани в мемоарите на висш служител от службите, за съжаление покойник.
Неотдавна ми попадна книгата “Лица от големите портрети: спомени на преводача-арабист” от Кирияк Цонев Значителна част от нея е посветена на Кувейт, като събитията са така подредени, че трудно можеш да разбереш кое кога и дали се е случило. Затова пък ролята на автора липсва в един симпатичен епизод от споменатото посещение на Петър Танчев, в което той участваше като началник на арабския отдел и преводач. Срещата при емира, вместо предвидените двайсет минути, продължи значително по-дълго, защото първият зам държеше да изложи всичко, което му беше подготвено предварително (за негова чест трябва да кажа, че изложението му беше непринудено и свързано, без да се чувства влиянието на „пищовите”). Директорът на протокола започна кротко да нервничи и стана, за да покаже, че е време да оставим Негово Височество на мира и да си продължим програмата. Всъщност, самият емир слушашe с внимание и с нищо не показваше нетърпение или досада. Точно тогава Кирияк Цонев, забравяйки на какво са го учили в института за преводаческата етика, се обади: ”Другарю Танчев, време е да привършваме”. Онзи го погледна за миг и продължи спокойно, докато си довърши приказката. Вече в асансьора Танчев, уж без всякаква връзка, взе да разказва, как след Девети септември 1944 на някакво събрание председателят на балчишката дружба на БЗНС започнал без мярка да хвали партийния секретар, който се смутил и го помолил да престане. А земеделецът отговорил: “Другарю еди кой си, когато аз правя политика, ти ще мълчиш”. Погледна Кирияк и продължи: “И на теб ще кажа, когато аз правя политика, ти ще мълчиш”.
Последният ден бе определен за разходка и пазар. Заведоха ни в новия търговския комплекс “Салхия” - изключително луксозен за времето си, а и доста скъп. “За да видите, че и ние строим социализъм”, пошегува се Аюб. По време на обиколката Танчев прояви завидни познания по стокознание. От него научих, как се разпознава качественият плат от посредствения. По едно време забелязах, че че представителят на протокола на престолонаследника, който ни съпровождаше през този ден, след всяка покупка вади чекова книжка и урежда сметката. Казах на Танчев, че това не е съвсем приемливо за равнището му. “Разбира се, Ангеле, кажи му да престане” След което си купи един доста скъп “Лонжин”. По- късно съжалих за намесата си. Този “Лонжин” започна постоянно да се разваля и не помня колко пъти ми го пращаха да го сменям. Нещата се успокоиха едва когато на хората им писна от мен и върнаха парите.
Вече споменах, че проблемите, свързани с “възродителния процес”, бяха основната причина за назначаването ми на този пост и, естествено, наред с останалите ми задължения на посланик, тези проблеми и опитите да се ограничат в тесните рамки на възможното щетите, които действията на тогавашното ни ръководство нанесоха на международния авторитет на България, стояха в центъра на работата ми през 1986-1990. Сега много се твърди, че България и без това си е била изолирана. Намирам го за невярно. Макар и васал на СССР в рамките на “социалистическата общност”, България имаше своето място в международните отношения. Въпреки че опонентите ни считаха за част от “възможния противник”, те се отнасяха към страната ни с необходимото уважение и аз, от собствените си наблюдения като посланик преди и след демократичните промени, определено мога да твърдя, че в международен аспект България стоеше по-добре, поне в арабския свят, отколкото сега, когато въпреки приказките за новите ни партньори (май ние не съвсем споделено се кълнем в тях) и смешните напъни да посредничим за решаване на конфликти къде ли не (в израело-палестинския спор ли, в Либия ли), да не говорим за последната велика идея да организираме у нас форум на сирийските бунтовници.
В годините преди промените особено добре се развиваха отношенията ни с арабските страни. За това има много причини от политически, икономически и културен характер. Като част от социалистическата система България винаги се е придържала към руслото на външната политика на СССР, което в отношенията с арабските държави ни носеше определени изгоди. След арабско-израелския конфликт през 1967, страната ни скъса с дипломатическите си отношения с Израел, което, правилно или не като решение, обективно стана благоприятен фактор за укрепване и разширяване на българо-арабските отношения. В тази връзка си спомням за посещението на една от първите ни икономически делегации в Кувейт, когато тогавашният емир Сабах Ал Салем Ал Сабах изтъкна пред ръководителя на нашата делегация българската позиция по време на войната с Израел като решаващ фактор за бъдещото развитие на двустранните отношения.
Удачно съчетание на икономическите интереси. През 60-те и 80-те години търговията с арабските страни се развиваше достатъчно добре за нашите мащаби. Българските инженерингови организации участваха в изграждането на редица обекти в Сирия, Ирак и другаде. Разбира се, имаше и редица «фалове», като строителната ни дейност в Кувейт, където, общо взето, се издънихме още на първия обект, с който се заехме. С последните издънки на “Транскомплект” пък ми се наложи да се занимавам след 1986, вече като посланик. Доста по-успешно вървеше търговията, която, на практика, почти се изчерпваше с нашия износ в арабския свят. Някъде в миналото срещах отчети, според които около 80% от валутните ни постъпления са идвали от арабските страни и Иран.
Има и един може би спорен фактор в наша полза. Виждайки в лицето на България най-верния сателит на Москва, някои арабски лидери, чрез нашите ръководители, се опитваха да внушат на съветските това, което по някакви съображения не се решаваха да изкажат открито. Може би това има известна връзка с факта, че през седемдесетте и осемдесетте години на миналия век на посещение у нас бяха държавните глави на повечето арабски държави, включително такива консервативни лидери като Ануар Садат (1980) и емирът на Кувейт (1981).
Днес ситуацията е коренно различна и никой вече не ни търси за посредници, колкото и да се напъваме и с гордост да обявяваме например, че израелският президент Перес, отговаряйки на насочващ журналистически въпрос, определил България като «добро място за преговори с палестинците» Възпитаният Перес очевидно не е могъл да отговори по друг начин. Което, разбира се, не попречи преговорите да проведат малко по-късно на съвсем друго място.
Но да си дойдем на думата за мисията ми в Кувейт в защита българската позиция по Възродителния процес. Аз лично виждах целта й в «спасяването на мебелите», т. е. в ограничаване на щетите, произтичащи от действия, предприети от други. Посланикът е длъжен безпрекословно да изпълнява инструкциите, получени от неговото правителство, като използва максимално незначителния толеранс, с който разполага, пречупвайки ги през собствените си умения на дипломат, който в конкретната обстановка най-добре може да прецени как използва този толеранс. Всъщност, именно това е разликата между добрите и посредствените дипломати.
Забавното (но не дотам) в създалата се обстановка беше, че истерията (не виждам по-подходящ израз) на нашите ръководители и, преди всичко, на «експертите» по Възродителния процес във Външното министерство, караха много от дипломатите в посолствата ни да мислят не толкова за това, как да защитят престижа на страната, която им е възложила тази мисия, а дали няма да бъдат обвинени в пасивност и незаинтересованост по този съдбоносен за България проблем. Примери, колкото искаш. Няма да спазвам хронологията.
След започването на «голямата екскурзия» през 1989 много от арабските страни публикуваха декларации с различна острота, съдържащи, от безпокойство по повод на случващото се между България и Турция, до пряко осъждане на България. Декларацията на еднаислямска държава бе сред острите. Като научил за нея тамошният ни посланик, заедно с единствения си дипломат, се надигнал и, без да иска среща, по някакъв начин успял да стигне до кабинета на зам.-министъра на външните работи, където наредил на домакина си да му даде нота, «надлежно подпечатана и изведена», от която да личи, дали декларацията на външния министър изразява официалната позиция на Йордания или само личното мнение на министъра. При това той като опитен професионалист би трябвало да знае, че по важните политически въпроси министърът на външните работи, както прочее и посланикът, не може да изразява друга, освен официалната позиция на страната си. Естествено, зам. външен министър помолил нашия посланик да напусне кабинета му. И тъй като той отказал да го направи, зам.-министърът сам напуснал кабинета си и го оставил там.
Кувейтската позиция беше много по-умерена. Един следобед ми се обади зам.-министърът на външните работи Сюлейман Шахин. Помоли ме привечер да се срещнем в «Хилтън», за да ми собщи нещо важно. Сподели ми, че нарочно е избрал това място, за да не придава прекалена тежест на това което ще ми каже и което държал да науча пръв. А то е, че по-късно вечерта ще бъде публикувана кувейтска декларация по нашия въпрос, което не можело да се избегне, защото вече има съгласувано решение на арабските държави. Декларацията ще е максимално мека и той държи да знам, че тя в никакъв случай не бива да доведе до напрежение в приятелските отношения между Кувейт и България. По-друго си е, нали?
Горе-долу по същото време в ежедневника «Кувейт таймс» излезе статия, в която между другото се казваше, че с политиката си по отношение на мюсюлманите България създава проблеми на СССР и действа в противоречие с духа на «перестройката». Посетих собственика на вестника, разговарях с него и го помолих да не нарушава мълчаливата договорка по спора с Турция, който не бива да се решава на страниците на кувейтския печат (всъщност, по ирония на съдбата, но не само, този спор се реши именно в Кувейт). Естествено, своевременно бях изпратил текста на материала в София. Не след дълго ми се обади началникът на арабския отдел и съобщи, че на телеграмата ми имало зловеща резолюция от Петър Младенов, гласяща: «Кажете на Манчев да не ни информира какво пишат за нас, а да докладва какво той лично прави за прекратяване на антибългарската кампания в Кувейт». Представих си как Живков, до когото адресираха телеграмите на посолствата по този въпрос, е казал: «Абе Петре, виж там какви ги вършат вашите». Ето ти основание за кадрови изводи.
За мой късмет, непосредствено след това събитие собственикът на «Кувейт Таймс» бил на посещение в Турция. Там дал интервю, широко отразено от местния печат, според което турското посолство в Кувейт е пасивно и не разяснява позицията на правителството си по спора с България, докато българският посланик внимателно следи публикациите за страната си и незабавно опровергава неверните обвинения. Това влезе и в сводката на посолството ни в Анкара, а приятелите ми там ме снабдиха с копие. След известно време пристигнах в София в отпуск се срещнах с министъра. Срещата мина нормално и той не спомена нищо за злополучната резолюция. На тръгване все пак му подхвърлих: “Чувам, че си изразил, меко казано, недоволство от работата ми с кувейтския печат, ето ти неговата оценка”. И му подадох копие от сводката. “Ей, Ангеле, ама ти си се обидил!”
Но, да се върнем към хронологията на събитията.
Срещата на върха на ОИК (26-29 януари 1987)
Както вече споменах, подготовката за тази среща беше основното в моята работа от пристигането ми в Кувейт на 10 октомври 1986. В нея, разбира се, бяха впрегнати и активно участваха всички членове на мисията, всеки в кръга на компетенциите си. Особено внимание обърнахме на създаването на добри връзки с кувейтския печат за да предотвратим евентуални атаки от страна на “противника”, както и с посолствата на ислямските страни, особено на приятелски настроените към нас, като Северен и Южен Йемен, Сирия, Ирак, Алжир и др. Неочаквано, ценна помощ получихме от посланика на Габон, който, освен че ме информира за обстановката в навечерието на срещата, назначи дипломат за постоянна връзка с колегата му в нашето посолство. В резултат, мога да кажа, че, без да имаме представител на конференцията, постоянно бяхме информирани за това, което се случва в заседателната зала.
Много полезна работа свършиха представителите на МвНР и групата журналисти, командирована за случая и включваща представители на комай всички подразделения на специалните служби. Сред тях особено тежко го даваше представителят на не помня вече кое информационно издание и някоя компетентна служба. Още в първите дни го забелязах да влиза в кабинета на шифровача, което по закон божи би трябвало да става само със знанието на посланика. Запитах шифровача, който ми каза, че има нареждане да осигури достъп на въпросния другар. Реших да го преглътна. Все пак ми се удаде да си го върна до известна степен. Ето как.
Друг журналист ми съобщи, че е по негова информация турската делегация се готви да внесе проект за резолюция, осъждаща България. Информацията потвърди и посланикът на Габон. Незабавно пуснахме съответния доклад до София. Освен това успяхме веднага да посетим шефа на делегацията на Южен Йемен, когото заварихме да си почива, дъвчейки “кат” (листа, които се слагат зад бузата и от които, казват, че ти ставало хубаво). Той не знаеше за такъв проект, но обеща още на първото заседание да запитат официално турската делегация, и решително да се противопоставят на проекта. Което и стана. Вечерта, както обикновено, с работната група седяхме в холчето на горния етаж на посолството. Появи се въпросният журналист и някой подхвана разговор за турските напъни да ни осъдят. Другарят прояви жив интерес. Задоволихме го, без обаче да споменаваме за срещата с йеменците. Той се повъртя и по едно време хлътна в кабинета на шифровача, вероятно за да информира спешно “редакцията на изданието си” за новината.
На 29 януари конференцията приключи. Да си призная, рядко съм бил по-напрегнат от тогава, когато слушах да четат резолюцията и очаквах точката за България. Цитирам я цялата в оригинал:
51.-The item entitled, "The plight of the Turkish Muslim Minority in Bulgaria" , was submitted to the Conference, which took note of the report submitted by the Secretary General of the OIC to the conference on this item as well as the work of the Contact Group (Doc. IS/5-87/POL/D.13(A). It reiterated resolution No. ,30/16-P adopted at the Sixteenth Islamic Conference of Foreign ministers head in Fez. The Summit requested the Islamic Conference of Foreign Ministers to remain seized with the question until it is satisfactorily resolved and also requested the Contact Group to continue its efforts in accordance with its mandate and to submit a report on its mission to the next Session of the Islamic Conference of Foreign Ministers.
Нямаше осъждане на България, което си беше победа, както и да го погледнеш. Изпратих съответния доклад до Министерството. Не след дълго пристигна нареждане да замина за София в командировка, за да докладвам лично за резултатите от срещата. Заминах, докладвах и получих “висока оценка за работата на мисията”. После покарах малко ски и се върнах в Кувейт. Това е.
“Голямата екскурзия”
На 29 май 1989 Тодор Живков произнася реч, в която обявява, че българските турци могат да изберат родината си и ако сметнат, че това е Турция, да напуснат България. Думите на Живков стимулират масовото изселване на български турци през следващите месеци, наречено от медиите "Голямата екскурзия". На 10 май 1989 Народното събрание гласува облекчения за пътувания в чужбина, правото на задграничен паспорт за гражданите и промени в Наказателния кодекс. Тези промени се изискват от Хелзинкските договорености, но се правят и за улесняване изселването на турците от България. През май-август 1989, 300-400 000 български турци напускат България, като разпродават на безценица имуществото си. Българските власти организират прибирането на реколтата с помощта на бригадири - войници и ученици. На 1 август в Народното събрание е внесена протестна декларация на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството срещу прогонването на българските турци. Двайсет дни по-късно Турция затваря границата си с България, след като оттам вече са се изселили 344 000 български турци.
На 24 май турският премиер Тургут Йозал прави изявление за тревожните новини от България. Турция отменя предстоящите (на 25 май) преговори с България за подновяване на спогодбата за събиране на разделените семейства и заявява, че ще постави въпроса за разделените семейства на конференцията за човешките права в Париж. Три турски опозиционни партии, включително Социалдемократическата народна партия и Партията на верния път, излизат с парламента с обща декларация за насилието срещу турското малцинство в България и критикуват правителството на Йозал, че е направило твърде малко за решаването на въпроса.
На 15 юни Йозал предлага на българското ръководство да разговарят за ситуацията с турското малцинство в присъствието на Комисаря за бежанците на ООН.
На 8 юли представител на ОИК посещава турско-българската граница при Капъкуле и бежанските лагери при Одрин и Къркларели и заявява, че ще препоръча на страните-членки на организацията да въведат политически и икономически санкции срещу България. Два дни по-късно турският външен министър съобщава, че президентът Кенан Еврен е изпратил писма до държавните глави на 40 западни, ислямски, социалистически и необвързани държави с молба за помощ в разрешаването на конфликта с България във връзка с масовото изселване на етническите турци.
На 19 юли Кувейт вика посланика си в София за консултации относно положението на мюсюлманското малцинство.
На 20 юли външният министър на Саудитска Арабия осъжда българската политика спрямо турското малцинство. На 24 юли турското правителство съобщава, че между 4 и 5 хиляди турски бежанци дневно напускат България. Анкара твърди, че е изразходвала за социални помощи за тях около 8 млн. германски марки, от които 2 милиона са от дарения. Правителството възнамерява да промени закона, за да могат бежанците по-бързо да получат гражданство. След още два дни турският външен министър съобщава, че бежанците вече са 202 000 души.
На 28 юли британският депутат-консерватор Дейвид Аткинсън, който е в България от 13 до 19 юли като участник в тричленна комисия на Съвета на Европа, заявява в Парламента, че основните човешки права на турското малцинство в България са отнети и това е предизвикало масовото изселване.
На 31 юли американският Конгрес приема резолюция, осъждаща действията на българското правителство срещу турското малцинство.
Горе долу, това е хронологията на събитията, гледана откъм България според някои наши публикации.
Естествено това събитие имаше широк отзвук и в Кувейт. Вече споменах за начина, по който Сюлейман Ал Шахин ме информира за предстоящата декларация на Кувейт, изразяваща безпокойство по повод на случващото се в България.
През юли бяхме в София. Мисля, че датата беше определена от Външно министерство, с оглед участието ми в подготовката на мероприятия, в отговор на създалата се обстановка. За въпросите, свързани с Възродителния процес, отговаряше зам.-министър Иван Ганев. Добър за поста, който заемаше, но беше пълен с амбиции за нещо повече, което на два пъти му създаваше проблеми, втория път фатални – пенсионираха го на 57 години. На съвещание с участието на намиращите се в София наши посланици Ганев съобщи, че има решение да се изпратят послания на държавния глава до ръководителите на всички държави, имащи отношение към проблема. Целта бе да се предотврати приемането на резолюция, осъждаща България, което се очаквало да стане на предстоящата среща на външните министри на страните-членки на ОИК, планирана да се проведе в Ню Йорк преди редовната сесия на Общото събрание на ООН, през септември.
Връчиха ни проект на послание, еднакъв за всички страни. Отбелязах, че текстът може и да е прекрасен за американския президент, но очевидно не е подходящ за емира на Кувейт. На което бе отговорено, че “на Манчев няма угодия”, но възражението беше прието и ми възложиха да напиша “кувейтски вариант”. Направих го, след което проектът бе изпратен на Живков за подпис, а на посолството в Кувейт наредиха да поиска за мен среща с емира, в качеството ми на специален пратеник на българския държавен глава.
После се оттеглихме цялото семейство в една вила, където най-сетне почувствах че съм в отпуск. Не за дълго обаче. След няколко дни ходихме с децата до Черни връх и когато се върнахме, разбрах, че са се обадили от министерството с молба да се явя незабавно. Когато на другия ден го направих, съобщиха ми ми две неща. Посланието е готово. Емирът е съгласен на среща. Лошата изненада беше накрая. “Пътуваш утре през Прага”. Нямаше къде да бягам, Получих плика с печатите. После сложих в дипломатическото си куфарче посланието на Живков и бях готов за подвизи.
Престоят в Прага беше няколко часа. Посрещна ме сътрудник от посолството и ми предложи през свободното време да ми покаже града и да пием по бира. Оставихме куфарчето в багажника и потеглихме. Попитах, дали не може да не го оставим в посолството, но той ми отговори, че ще загубим време, а и в Прага не се крадяло. Не ме успокои особено. Чувствах се като Бай Ганю с мускалчетата и слабо помня какво разглеждахме и какъв беше вкусът на знаменитата чешка бира. Мислех си, че, ако нещо се обърка, очевидно ще се видя със семейството си по-рано от предвиденото. Хеле, размина се.
В самолета попаднах в топлата компания, няколко познати и посланика на ООП в Кувейт. От него получих някои “инструкции” за предстоящия разговор с емира. Сред тях и съветът: “Помни, че той е убеден антиамериканец. Използвай го”. Междинното кацане преди Кувейт беше в Братислава. Спътниците ми се възползваха от тази последна възможност и така си пийнаха, че до Кувейт не се чуха никакви.
В Кувейт кацнахме около 2 часа сутринта. Посрещна ме временноуправляващият Станимир Александров. Казвам: “Значи, сега отиваме да си доспим и сутринта в осем в посолството да се готвим за срещата”. “Няма да стане,- каза Станимир,- срещата е в десет”. “Е, тогава без първата част”.
В уреченото време, придружен за солидност от Станимир, седях в приемната на емира. Поканиха ме при него, предадох му посланието и направих кратко изложение. Отбелязах, че никой няма да спечели от поставянето на проблема на многостранна основа, след като той може да бъде решен между България и Турция, за което ще разчитаме на съдействие от страна на приятелски Кувейт и лично на емира шейх Джабер. Не си спомням дали точно така съм го казал, но добре си спомням, че шейх Джабер сякаш просветна и каза: “Ами да. Винаги съм смятал, че това е двустранен проблем между съседи. Затова искам, при първа възможност, да обсъдя това с моя приятел Тодор Живков и с приятеля ми Кенан Еврен. Реших да изпратя в двете страни зам.-министъра на външните работи Сюлейман Ал Шахин и генералния секретар на ОИК Хамид Ал Габид за съответната подготовка».
Заедно (за първи път) с посланика на Турция изпратихме делегацията и на 1 август 1989г. Във Варна двамата бяха приети от Тодор Живков, след което заминаха за Истанбул. Връщайки се от срещата на върха на Движението на необвързаните в Белград, на 6 септември, емирът на Кувейт шейх Джабер ал-Ахмад ал-Сабах се срещна в София с Тодор Живков, след което отпътува за среща с президента и с министър-председателя на Турция. На тези срещи бе договорено30 октомври в Кувейт под патронажа на емира на да се проведат преговори между делегации на България и Турция на равнище външни министри за взаимно изясняване на позициите и намиране на път за решение на проблема.
Преди срещата в София изпратих до министерството шифрограма, с която предлагах да присъствам при посещението, което си е нормалната практика, а и имаше какво да им кажа. После ми предадоха, че Иван Ганев казал: “Манчев да си гледа работата в Кувейт”.
Срещата на външните министри в Кувейт бе насрочена за 30 октомври. За моя изненада, в последния момент обявиха, че българската делегация ще бъде водена от вицепремиера ни Георги Йорданов. От делегацията разбрах за инцидента с Петър Младенов. Обратното броене за 10 ноември беше започнало, но ние някак си останахме встрани от проблема, тъй като до нас достигаше само ехото от събитията в България през последната година. Вниманието ми бе насочено към главния ми професионален проблем и всичко останало възприемах без да му отдавам нужното внимание. А напразно.
Срещата на Георги Йорданов с турския външен министър Месут Йълмаз бе само една, затова пък продължи доста дълго, като в някои материали се твърди, че се е проточила цели пет часа. Възможно е. Преди срещата турската страна настоя тя да е на четири очи, без да се броят очите на преводача Дончо Пеев, колоритна личност, предполагам най-добре запознат с всички и на всички равнища проблеми в българо-турските отношения. Неслучайно казваха, че на важните разговори, въпреки че турците винаги водели преводач, всъщност е превеждал нашият. За съжаление, Дончо вече не е сред нас.
Другите членове на делегациите останаха отвън и, може би за да не скучаят, Иван Ганев почти успя да се сбие с турския си колега който също като него много искаше да участва в разговорите под предлог, че у него е документацията. Според мен, добре стана, че не ги допуснаха, защото това даде възможност разговорите да придобият конструктивен характер, вместо страните да ровят историята, да спорят кой от кого е произлязъл и да търсят виновник за създалото се напрежение в двустранните отношения. В това отношение Георги Йорданов определено заслужава висока оценка.
След срещата делегаците бяха приети поотделно от емира и от външния министър. Вечерта след срещата в резиденцията на турския посланик имаше прием по случай националния празник на Турция (29 октомври). За този прием както обикновено имах покана, но за всеки случай предупредих посланика, че може би няма да присъствам поради ангажиментите ми с делегацията, което той прие с разбиране. В деня на приема и с оглед на успешно протеклата среща реших, че правилният ход все пак ще бъде да присъствам. Извиних се на Георги Йорданов и се явих на приема. Моментално бях заобиколен от журналисти. Запитаха ме нещо от рода: “Да смятаме ли присъствието ви тук за свидетелство, че разговорите са успешни?” “Разговорите са успешни,-отговорих-, но присъствието ми тук не е свидетелство за това, доколкото винаги съм бил канен и съм присъствал на приемите по случай националния празник на нашата съседка”. По-късно се присъединих към делегацията в резиденцията. Духът очевидно беше бодър.
Имаше и един забавен инцидент. Посолството и резиденцията бяха огледално разположени на обща стена като двата етажа на резиденцията се свързваха с посолството с по една обикновена врата. През това време Дончо Пеев се намирал на горния етаж на посолството, където беше шифровата служба, и пишел информация за срещата. Като свършил, минал през единствената врата на етажа и се сблъскал с жена ми, която стреснато го попитала: “А вие кой сте?” “Аз съм гладен.” “Е, това не е проблем”. И го завела в кухнята.
Така завърши първият етап от дългия път на помирението, за който не смея да гадая кога ще бъде извървян докрай. Впоследствие доста хора се упражняваха по темата. Така например Йорданка Бъчварова, която нямам удоволствието да познавам, в материала си, озаглавен «Срещата в Кувейт от 30 ноември (всъщностоктомври - б.а.) 1989 - опит за поправяне на грешките”, се опитва да даде оценка на резултатите от срещата които формулира по следния начин: „Срещата в Кувейт е изключително важна. Резултатите от преговорите са изключително благоприятни за националната ни кауза и за самия Възрожденски процес. Те се свеждат до три основни пункта: ислямизираните българи имат български собствени имена; новородените деца получават само български имена (собствено и фамилно); дава се право на всички, които не приемат този принцип, да напуснат страната, когато пожелаят».
Оставям настрани, че говорим за “възродителен”, а не за «възрожденски» процес, което ни отнася към друга приказка. Освен това, изброените три пункта едва ли могат да се нарекат “резултати”, защото, доколкото ми е известно, никакви споразумения там не са сключвани. Целта беше двете страни в пряк разговор да изяснят позициите си и да потърсят възможности за постигане на компромис, за което се предвиждаше нова среща (ориентировъчно след месец).
По-нататък Бъчварова продължава: «Тази изключително важна среща в Кувейт и тогава, и днес остава напълно секретна за обществеността. За тогавашните условия е разбираемо, но защо и днес се пази в тайна? Споразуменията от Кувейт са по централен аспект на националния въпрос, на взаимоотношенията с Турция и са напълно актуални и днес. Те трябва да се разгласят чрез публикуване на официалния документ и да се поясни кой ги е нарушил и защо не се спазват. Очевидно има политически кръгове и у нас, и в Турция, които не са заинтересовани от даване гласност на решенията в Кувейт. Това е вече голяма и непочтена игра, защото в Кувейт фактически бе решен основен въпрос за националната кауза– въпросът за имената. Явно партийните ни политики предпочитат да въртят този коз във всяка избирателна кампания. Докладът в Политбюро на ЦК на БКП и срещата в Кувейт очертават нов, трети етап на Възрожденския процес– очертава се период на спокойно развитие на вътрешните национални отношения и на междудържавните отношения с Турция. А това отговаря напълно на потребностите на българската нация. Но както докладът, така и решенията от Кувейт остават непознати за обществеността. Става невъзможно и тяхното изпълнение защото идва Десети ноември 1989».
Всъщност, ако всичко това “до днес се пази в тайна от обществеността”, интересно как авторката се е добрала до доклада и решенията на срещата в Кувейт. Пак повтарям: на тази среща не са сключвани споразумения, двете страни просто изложиха позициите си и се договориха да продължат диалога. Това е отразено и в съвместното комюнике за срещата, а то не налага задължения на нито една от страните, освен че отразява взаимното желание диалогът да продължи. В това е и успехът на срещата, а той не е маловажен.
И една формалност: навсякъде се говори за «посредническа мисия на Кувейт». По каноните на международното право това е “мисия на добри услуги”, т. е. Кувейт съдейства за провеждане на срещата, предоставя за нея територията си, но не се намесва в преговорите и не предлага решения.
От “Втория етаж” пламененният защитник на величието на Тодор Живков Костадин Чакъров пък вижда следното: «Под натиска на обстоятелствата и с помощта на приятелската ни държава Кувейт бе организирана двустранна среща между България и Турция. Тя се състоя на 30 октомври под патронажа на емира на Кувейт шейх Джабер ал-Сабах. От българска страна делегацията се водеше от Георги Йорданов, който блестящо защити българската позиция и се прояви като гъвкав политик и дипломат от много висока класа».
Следват извадки от информацията на Политбюро на ЦК на БКП относно срещата, което отново показва, че тя не е останала в тайна за обществеността:
“…Месут Йълмаз се опита да прехвърли вината за кризата в нашите отношения единствено върху България. Заяви, че тяхното нормализиране “изцяло” зависело от българското правителство, чиято политика на ”насилствена смяна на имената и асимилация на турското малцинство” е довела до сегашното им извънредно тежко състояние. Ето защо двете страни можели да започнат диалог само при посредничеството на трета държава. Той се опита да внуши, че и българското правителство трябва да направи положителни стъпки напред, коригирайки “погрешната си политика по отношение на българските турци”. Сподели, че турската страна е доволна от решенията на Постоянната комисия на Народното събрание за защита на интересите и правата на гражданите, но по тяхна преценка те не били достатъчно убедителни. Нямало и гаранции, че правителството и местните административни органи ще изпълняват препоръките на парламента.
Турската страна не искала да се връща към Белградския протокол, който бил мъртвороден. Чрез него България заблудила общественото мнение и Турция нямала намерение отново да постъпва наивно.
По-нататък Йълмаз подчерта, че “турското мюсюлманско малцинство” в България било реалност и неговото правителство не можело да се съгласи с българската позиция по този “основен въпрос”. Той посочи като главна причина за силно влошените двустранни отношения “насилствената смяна на имената и асимилацията на турците” в България. Правейки уговорката, че Турция не поставя предварителни условия и не се намесва в нашите вътрешни работи, Йълмаз добави, че българското правителство, на основата на сега действащия у нас Закон за имената, можело да потърси възможност българските мюсюлмани, ако поискат, да могат да сменят само личните си имена. А фамилните им имена да си останели български. Според него, това било приемливо и подобна стъпка нямало да накърни достойнството на българското правителство.
Турският външен министър отправи на няколко пъти молба техните предложения да бъдат докладвани на българското ръководство. Сега Турция очаквала от нас конкретни стъпки в такава насока и не иска да се създава впечатление за външен натиск, целящ да се злепоставя България. Целта на диалога била да се потърси реална основа и политическа воля за подобряване на двустранните отношения.
В отговор на изложението на Месут Йълмаз аргументирано бяха отхвърлени претенциите на Турция за наличието в България на “турско национално малцинство”. Те бяха окачествени като опити за политически натиск и намеса във вътрешните работи на НРБ. На турската страна бе предложено да се започне диалог без предварителни условия, като се спазват суверенните права на българската и турската държава.
Във вежлива форма, но ясно и твърдо, на Месут Йълмаз бе заявено, че няма да приемем никакви предварителни условия за разговор. Готови сме да обсъждаме целия комплекс от въпроси на българо-турските отношения, водени от добра воля и насърчавани от духа на добросъседството. Обосновано бе изложена нашата позиция защо не можем да разискваме с други страни въпроси, накърняващи суверенитета и националните интереси на нашата социалистическа държава.
На турския министър ясно бе заявено: България е за нормални добросъседски отношения с Турция. Напрежението, създадено не по наша вина, не е в интерес на нито една от двете държави. Сегашното кризисно състояние на българо-турските отношения противоречи и на съвременните положителни тенденции в общоевропейския процес, на новото политическо мислене. Беше подчертано, че българо-турските отношения могат да се градят върху общоприетите норми на международното право, определени в устава на ООН, на Заключителния акт от Хелзинки и Виена, на други международни договори, както и на практиката за цивилизован диалог между суверенни държави. И още, че безусловно трябва да се спазват принципите за териториалната цялост и интересите на всяка страна, за ненамеса във вътрешните й работи, неупотреба на сила или заплаха със сила, взаимно уважение и баланс на интересите. Единственият начин да се нормализират българо-турските отношения е честният и равноправен диалог, без предварителни условия и диктат, без намеса на външни сили и фактори...
Турският министър на външните работи изслуша спокойно изложението ми (т.е. на Георги Йорданов – б.р.) и не се опита да отхвърля принципните гледища на българската страна. Той постоянно повтаряше, че ни разбират, но искал и ние да ги разберем, че нямат намерение България да бъде злепоставена, че и те са допуснали грешки, но имат воля да ги поправят и че трябвало да вярваме на желанието им за ненамеса във вътрешните работи на българската държава. Той многократно молеше българското ръководство да бъде информирано, че ако осигурим религиозните свободи на мюсюлманите, правото им да говорят “своя” матерен език и евентуално да могат, ако пожелаят, да сменят личното си име, нещата много бързо щели да стигнат до добри резултати, към които се стремели и двете страни.
На Месут Йълмаз още веднъж бе разяснено защо не можем да обсъждаме с друга страна въпрос, който е лично право на гражданите на суверенната ни държава. Той повтаряше, че разбирал същността на закона ни, но попита даваме ли гаранции, че той ще се спазва и занапред, ако български граждани поискат да се възползват от даденото им право да си “сменят само личното име”. Като се убеди, че за нас това е лично право на гражданите и принципен въпрос, който не ще обсъждаме с други страни, той заяви: “Все пак, моля ви, информирайте вашето правителство за нашето предложение”.
След дълга и сложна дискусия, продължила повече от пет часа, турският министър на външните работи се съгласи българо-турският диалог да продължи. Повтаряйки, че неговите постановки не трябвало да се приемат като предварително условие, Йълмаз заяви, че от бъдещите стъпки на българското правителство много ще зависи нормализирането на отношенията между двете страни. …
Турският министър се съгласи да бъде публикувано съвместно съобщение за срещата. Той прие нашето предложение от текста да отпадне записаното от турска страна, че “отношенията между България и Турция силно са се влошили след 1984 по причини, свързани с действията на България”.
Доколкото разбирам, това всъщност е информацията, коята писа бай Дончо вечерта след срещата, преди да обяви, че е гладен. От цитирания по-горе документ, Чакъров прави генералния извод: България, ръководена от Тодор Живков, не е била поставена на колене. Всъщност, смисълът на срещата в Кувейт и на съдействието от кувейтска страна не включваше като цел поставянето на някого на колене, а поставяне начало на диалог за сваляне на напрежението в двустранните отношения. Това, а не изтръгването на отстъпки от турска страна, бе и главният резултат от срещата.
Чакъров твърди, че: «Точно това обаче направиха хората, които поеха властта след 10 ноември 1989. Новият външен министър Бойко Димитров, предвид очакваните “радикални” промени, не замина на договорената среща с Месут Йълмаз, която трябваше да се състои около 30 ноември, и трябваше да подпише договора, с който да се закрепят постигнатите съглашения (???. - б.а) на срещата с Георги Йорданов. През януари Андрей Луканов, след злополучния пленум от 28 декември 1989, даде интервю пред Анадолската агенция, в което “призна” наличието на турско национално малцинство в България. Така, до срещата през февруари на българския външен министър с турския му колега, бе проигран и продажно разпилян целият многогодишен капитал и борбата за защита на националните интереси. Трагичното е, че комбинацията от страх и предателство погреба огромната обществена енергия, която българският народ в продължение на близо един век отдели за защита на тези свои законни интереси. За тази непоследователност в политиката историята ни наказа, като ни изправи пред едно неясно бъдеще, в което съществува потенциална опасност да бъдат застрашени земята, семейството, животът на целия български народ. Никой гадател и пророк не ни казва дали над Балкана слънцето не ще започне да кърви!».
Поезия! Особено последното изречение. Само че авторът би трябвало да знае, че дипломацията е изкуство на възможното. Т. е. едно е да искаш, друго - да можеш, трето – да го направиш. Чудесно звучи “да защитиш националната кауза” но, когато тази кауза е формулирана така, че остава непонятна за света, става малко трудно. Нека си спомним също, че всичко това се случи в годината на кардинални промени в света. Рухва Берлинската стена, “обединяват” се двете Германии, разпадат се Варшавският договор и СИВ, Съветският Съюз е пред разпад (прочее всички те никога на са подкрепяли нашата така формулирана “национална кауза” даже напротив). И в тези условия България да наложи някому нещо?!
Истината е, че на състоялата се в новите условия, на 9 януари 1990, в Кувейт среща между външните министри на България и Турция, на която Бойко Димитров (въпреки твърденията от втория етаж) се представи отлично, бяха създадени условия за нормализиране на отношенията между двете съседни страни, макар че въпросът за българите мюсюлмани продължи да съществува и окончателното му решаване, очевидно до голяма степен ще зависи от умението на българските правителства да се справят по подходящ начин с този сложен проблем.
Що се отнася за оценката на българската дипломация през 1989-1990, достатъчно е да си припомним събитията в някои съседни балкански страни през последното десетилетие на миналия век, за да я оценим по достойнство.
София, 5 ноември 2012
http://geopolitica.eu
