Изглежда, живеем в ера на глобално недоволство - вълна от протести залива света от Бразилия до Тайланд, от Испания до България и от арабския свят до Украйна. Защо стигнахме такава точка на кипене?
Това наистина е глобален феномен. Общият фон е икономическата криза, която порази света Но във всяка държава отговорът е различен в зависимост от това кои групи от обществото са засегнати и недоволни. В Европа това е бунт срещу кризата и антикризисните мерки. И протестните движения като Indignados в Испания и подобните в други държави отразяват не само разделението север - юг в Европа между по-проспериращите и по-дисциплинирани страни на север и възприеманите като изоставащи от юга. Това е също и генерационна битка. Системата на социалната държава - заради самата си същност и заради демографията - дава предимство на старите и ощетява младите. И младото поколение се бунтува срещу това изкривено разпределение на ресурси в полза на старите.
Ако погледнете към САЩ, там се наблюдават две реакции на същия един и същ феномен - лошото разпределение на доходите, стагнацията на заплащането и свиващите се икономически възможности. Едната реакция е "Чаеното парти". Културно и социално това е един много десен отговор на глобализацията на световната икономика. Вторият отговор, който е ляв, е Occupy Wall Street. "Чаеното парти" размахва обичайното плашило в американския политически живот, социалната държава, и артикулира протеста си в стил - върнете си ни страната, не може всички тези черни, кафяви и всякакви да ни изтласкват. Докато при движението Occupy Wall Street виждаме нещо сходно с европейските протестни движения, включително в България - 25- до 35-годишни, добре образовани, завършили университети, живеещи в градове, чудещи се дали ще имат толкова добър стандарт като родителите си и как ще успеят да върнат студентските заеми, с които са платили образованието си. "Чаеното парти" успя да се организира политически, докато Occupy Wall Street на пръв поглед замря, но наскоро даде ляв кмет на Ню Йорк - Бил де Блазио.
Ето защо не бива да гледаме на тези протести като на отделни случки, моментни избухвания, а като на нещо, което е разположено в континуум и продължава. Рано или късно ще видим резултатите от тях.
На много места, включително в България, протестите сякаш нямат политическо продължение. Какво е нужно, за да премине енергията им в политиката?
Липсващото звено е, че няма пътека за преминаване от протести към политика. Почти навсякъде тези движения са без лица. Знаем ли кои са лидерите на протеста в Украйна? Кои са в Турция или в България? В някакъв смисъл това е и духът на епохата - виждаме колективни движения, в които хората не участват непременно като част от група, а като индивиди, които в този момент формират групата. Но това означава и че няма коридор, по който тази група да стигне до политиката.
Това, което се случва в САЩ, може би е особеност на американската система - там все още има двупартиен модел и ако работиш в рамките на партиите, в някакъв момент може и да успееш да се придвижиш напред. Точно това направи "Чаеното парти", те работиха в рамките на системата, за да си осигурят силна позиция в Републиканската партия, и я превърнаха в квазифашистка формация, което сега се обръща срещу тях. И дори примерът на Ню Йорк да не бъде повторен другаде, посланието на Occupy Wall Street - че не може 1% от населението да продължи да получава 22% от доходите, също влиза в политиката. В началото на декември президентът Барак Обама произнесе голямо обръщение, в която каза, че трябва да се води битка срещу неравенството и несправедливостта. Това беше първият път от много време, когато той излиза с ляво послание и прави ясно насочен коментар за нарастващото неравенство в Америка. Така идеите се разпространяват, макар да не намират моментално пътя към политиката.
В Европа има друг начин на влизане в политиката и може би ще го видим на изборите за Европейски парламент догодина.
Да, за съжаление това ще стане през крайнодесни и популистки партии. Една от заблудите на левицата беше да си мисли, че икономическите кризи по принцип я облагодетелстват. А всъщност историята показва, че по-често е вярно обратното - печели десницата. В европейския случай наблюдаваме социална и културна, дори лайфстайл реакция на кризата в момент, когато политическите елити са загубили голяма част от престижа, ако не и от легитимността си. Системата не изглежда да работи в полза на онези, които са наказани от икономическата глобализация, и при тези обстоятелства апелите към рационалността не работят. Апелите към емоциите са много по-ефективни и точно това правят крайнодесните партии. И са много по-добри в него от крайнолевите.
Усещането е, че в богатия свят, САЩ и Европа, има криза на демокрацията, на представителството. Много хора, изглежда, не се чувстват представени от сегашния политически елит и търсят нещо друго. Как могат политиците и избирателите отново да се свържат?
Това е въпросът за един милион долара. Системата на политическите партии, която имаме сега, е формирана основно през XIX век и днес им липсва солидна класова база, защото класовата структура в развитите държави се разклати и преобрази до неузнаваемост заради глобализацията, а също и заради демографията. Така съществуващите политически партии са поставени под огромен натиск от куп неща и не могат да намерят изхода от този хаос.
Нямам никакъв отговор как можем да излезем от ситуацията, но подозирам, че ксенофобската, крайнодясна, в стил "да-ги-изритаме-от-станата-си" реакция в Европа в дългосрочен план също няма да бъде адекватен отговор. Просто защото демографията на Европа е сериозно ограничение при опитите за формулиране на алтернативи. В САЩ, които нямат сходен проблем със застаряването, заместването на труда с машини напредва бързо. Европа дори това не прави. Единственото разумно и реалистично решение на демографския проблем е намирането на по-иновативни начини за интегриране за най-голямата малцинствена общност в Европа - мюсюлманската.
Но сега за съжаление радикалният антиевропейски лагер ще завоюва територия на изборите за евродепутати през май. Просто ще трябва да преболедуваме тази треска. И вероятно ще гледаме спектакъла как европейските институции се изпълват с голям дял антиевропейски политици.
Това е огромно предизвикателство за всички, не само за ЕС. И ако погледнете към Украйна и се запитате защо протестиращите на площада в Киев са готови да бъдат бити от полицията и какво ги вдъхновява, отговорът може да помогне на хората в страните ЕС да осъзнаят колко много е това, което поставят под риск, като не намират път към по-разумна политика.
В Украйна също ли виждаме бунт на средната класа, на хората, които искат да живеят в различна страна?
Украйна е държава, разкъсвана между два много силни магнита - проруския и проевропейския полюс. И сега протестиращите казват, че искат да живеят в една Украйна, която е оформена повече по европейски, отколкото по руски модел. И в момент, когато няма причини да се възхищаваме особено от Европа, украинците показват, че идеалът за Европа, за това какъв тип живот предлага тя на гражданите си, е станал много по-важен, отколкото европейската реалност. И дори накрая Путин да победи в тази битка, това ще е пирова победа. Парадоксално, протестиращите в Украйна и това, на което са готови да се подложат и изтърпят, говорят повече от милиони думи за европейския идеал, който е толкова наранен от икономическата криза и неспособността тя да бъде преодоляна.
Една от приликите между протестите в Украйна, Турция и България е, че първоначално поне те не бяха за сваляне на правителството, а за ценности. Как могат такъв тип протести да имат резултат и какво дефинира техния успех?
А наистина ли трябва да имат конкретен резултат? Това не е ли стар начин на гледане на нещата? Ако си говорехме за Occupy Wall Street преди две години, щяхме да кажем, че е приключило безславно и е претърпяло поражение. А сега дори по-важно от факта, че Де Блазио стана кмет на Ню Йорк, е това, че той спечели първичните избори за номинацията на Демократическата партия. Което показва, че партията е допуснала един радикален дискурс да бъде политически най-привлекателен.
Това, че в Турция нямаше конкретен резултат, не променя факта, че духът на парка "Гези" сега преследва правителството в Анкара. Въпреки че управляващите смазаха протеста, лъгаха за него, преследват участниците, вкарват ги в затвора, променят закон след закон и се опитват да накажат всички замесени. Те правят всичко това, защото са ужасно изплашени, че "Гези" може да се появи пак. Това е достатъчно конкретен резултат. Но как проектирате енергията от площада в Истанбул или този в Киев в политическа платформа - това остава предизвикателството. И то може да изисква повече търпение, отколкото имаме. Но тези социални развития изискват време.
Колко търпение ще имат милионите безработни младежи от изгубеното поколение в Европа?
Винаги е лесно да се каже, че няма надежда. Но в момента, в който го кажете, по-добре да замълчите. Трябва да запазим вярата в политиката, в това, че имаме достатъчно история, интелектуален капацитет и - да се надяваме - здрав разум, за да успеем да превъзмогнем кризата. Според мен ключът е в Германия. Аз съм от онези, които вярват, че германската икономическа политика засилва степента на изтезанията, на които са подложени европейските граждани, особено в южната периферия. Несъстоятелно и незащитимо е Германия да има по-високи излишъци в търговския и текущия баланс от Китай. Дали германците са способни да променят тази икономическа ортодоксалност или не, ще е функция от влиянието на социалдемократите в новото коалиционно правителството в Берлин. Това, че социалдемократите се допитаха всичките си членове, преди да сключат споразумение за управление с десницата на канцлера Меркел, е знак за натиска върху политиците да слушат хората.
Но трикът е, че хората може да искат неща, които не са непременно панацея. И въпросът е как да балансираш между желанието да дадеш на гражданите думата по собствената им съдба и бъдеще и ограниченията на това да управляваш в толкова сложен момент. Ако Европа не може да се справи с това предизвикателство, не мисля, че някой ще може. Дори да е наивно, се надявам, че битката в Украйна и желанието и готовността на хората там да понесат толкова много ще направят европейските политици по-малко цинични при намирането на нов път. Защото Европа и Западът продължават да са модел.
Светломира Гюрова
0 коментара:
Публикуване на коментар