“Гьочмен”

Филм по идея на Ирина Недева, сценарий Даниела Горчева, оператор Любен Бързаков
Жана Попова

Обръщаш една тенджера – там, до лехата в двора си, поставяш радиото върху нея и слушаш Румяна Узунова. Тази рецепта за вслушване в свободата научила хазяйката на Сабри Искендер, изселен в село Каменно поле през 80-те години. Екипът на документалния филм “Гьочмен” я изненадва в новото й жилище в Мездра. Звучи като виц, но докато Бисерка Илиева разказва за годините, през които е била хазяйка на прогонения от родното си място Сабри Искендер, възкликва: “Аз така разбрах, че има човешки права”. От една тенджера, ехтяща с гласа на “Свободна Европа” и един изселник. Всъщност годините, в които започва изпълнението на стратегията за асимилацията на турците у нас, осъществена от БКП, е важно точно това – никой не трябва да знае какво е да имаш човешки права.

“Гьочмен” е филм за няколко поколения невъзвращенци, които трудно забравят България, но помнят пътя на прокудата до Турция. Във филма има две сюжетни линии – едната е за вината и срама тогава – през 1989 г., когато единствената национална телевизия излъчва репортажи за “Голямата екскурзия”, а другата – за лидерите на протеста. За мълчаливата подмяна на факти и имена през последните 20 години. Филмът е като поредица от фрагменти от пъзел, който все още не можем да подредим. Ирина Недева, по чиято идея екипът от сценаристката Даниела Горчева и оператора Любен Бързаков се отправят към Турция, разказва, че всеки техен събеседник ги отвежда при друг и така из Истанбул, Бурса, Анкара разказът продължава. Част от тези герои нямат спомени. Били са деца, когато родителите им са принудени да напуснат домовете си. Родителите помнят страха и срама, който са преживели. Една от героините във филма – учителка по български език и по философия – си спомня глобата, която трябвало да плати, обвинена в това, че се смее на турски на българска гара. Част от изселените български турци имат по-зловещи спомени. Времето преди 1989 г. за Зейнеп Ибрахимова е затворено зад решетките на Сливенския затвор, както и зад прозорците на всяка следваща квартира. Семейството на Зейнеп Ибрахимова е принудително заселвано в различни села в Северна България, далеч от родния й край. През 1984-1985 г. тя отказва да смени името си. Този филм е история за имената. За името, което около 370 000 българи отказват да сменят и затова напускат родните си места. Но и за името на онези, които се опитват да защитят човешките си права – Зейнеп Ибрахимова, Сабри Искендер, Авни Велиев, Мустафа Юмер... Те са сред организаторите на протестни движения срещу политиката на асимилация по време на комунистическия режим. Но има още едно име, за което филмът разказва – името на Ахмед Доган. 20 години след демократичните промени у нас експулсираната от България Зейнеп Ибрахимова подлага на съмнение водещата роля на Ахмед Доган в организацията на протестните движения. 20 години по-късно пропагандните митове се създават по същия начин, както преди 1989 г. Истинските имена на преживелите “възродителния процес” остават непознати. Митове срещу страшната приказка на едно изселване. В един среднощен час екипът на филма “Гьочмен” успява да се срещне и с Авни Велиев, който през 1989 г. основава в Джебел “Дружество за подкрепа – Виена 89”. Срещата утре ще е невъзможна. Тогава операторът Любен Бързаков снима лицето на Авни Велиев без прожектори и пищно осветление, а над пламъка на свещ, която собственикът на ресторанта слага на масата. Спомените на Авни Велиев не могат да бъдат преразказани. В тях има болка и викове, които само лицето му може да изрази.

Героите във филма “Гьочмен” никога няма да се върнат. По-младите обясняват, че вече са се установили. Онези, които са били млади през 1989 г. си спомнят българските си приятели тогава. Спомнят си как никога не са изпитвали омразата им. И нещо още по-страшно – всеки ден се прибираш с едни и същи приятели от училище, само на 3 март всички започват да чувстват националното си чувство. Това разказва една от героините, която днес е медицинска сестра в Истанбул. Остава споменът й за един ден в годината, в който изразяваш любовта към родината си с омраза към близкия си приятел, защото иска да запази името си. Но филмът е за името на българите през годините на “възродителния процес”. За хазяйката, която помага на Сабри Искендер, макар че така и не разбират в селото “как се е озовал” там. За Митко – един приятел, който не намерил как да помогне на съученика си, когато потеглял на онази “Голямата екскурзия” и затова мушнал 300 лева в джоба му. За името на всички ни, които не питахме тогава и не питаме и днес какво са преживели хората, които “възродителният процес” прокуди – 370 000 души, които са принудени да напуснат домовете си. В образа на тази мила иначе хазяйка има нещо, което стряска. Нейната неосъзната доброта. Това, че ние все още продължаваме да се държим като хазяи на българските турци и помаци, останали да живеят и след “възродителния процес” тук, а не като съседи.