Защо им беше на комунистите да ни посягат, не мога да си обясня и досега, 40 г. по-късно”, казва бай Сабрия Бунцев от якорудското с. Бунцево.
Събитията през май 1972 г. помни ден по ден, час по час. Тогава бил на 35 г., семеен, с 3 малки деца.
Сабрия и Абдия Чолаков са двамата от Якорудско, осъдени на смърт след бунтовете по време на възродителния процес в района, когато е убит секретарят на ОФ Георги Цинцев.
Абди е разстрелян, а след 13 месеца в килия за смъртници Сабри разбира, че наказанието му е променено на 20 г. затвор.
Присъдата на Благоевградския окръжен съд е произнесена на 31 август 1972 г. след продължило 4 дни дело при закрити врата.
Абдия Чолаков, Сабрия Бунцев, Реджеп Чолаков, Юмер Илански и Джамал Сираков са осъдени като съизвършители на убийството на секретаря на ОФ в Якоруда Георги Цинцев и опит за убийство на секретаря на ГК на БКП Ангел Роснев.
Убийството и опитът за убийство са били с цел да подронят и отслабят властта в НРБ, гласи обвинението по чл. 96 от НК.
Първите двама получават смъртни присъди, а останалите трима съизвършители - по 15 г. затвор. Като подбудители са осъдени Юсеин Весалов - на 8 г. затвор, и Мустафа Бачевски - на 1 г.
Седмината трябва и да платят общо 7000 лв. на съпругата и синовете на убития Георги Цинцев заедно с лихва от 6%. Съдебното решение е влязло в сила на 18 декември 1972 г. с решение на Върховния съд.
Сабрия си спомня, като че ли е било вчера, как се е стигнало до фаталния 17 май.
В началото на месеца до Бунцево достигнал слухът, че е почнало преименуване на българомохамеданите в съседните окръзи. В селото пристигнал непознат от пазарджишкото с. Цветино. Той обяснил, че се готви
протест пред турското и американското посолство и пред ЦК на БКП против смяната
на имената. От Пазарджишко се събрала група от 300 души, още толкова били организирани и от селата около Якоруда. Идеята била да се тръгне на поход през Рила, да стигнат до Самоков и оттам до София.
Тайният план за придвижването през планината на над 500 души обаче е разкрит от ДС. След 2 денонощия преход наближили Самоков, където пътят им бил препречен от сили на реда. Част от протестиращите се разбягали, други били натоварени на автобуси и откарани в Белово.
Сред тези, които успели да избягат, бил и болен възрастен мъж от Якоруда, който по пътя починал.
“В Белово ни вкараха в читалището. При нас, от Благоевградски окръг, дойде секретарят на ГК на БКП в Якоруда Ангел Роснев. Предварително бяха написали документи, че сме съгласни да ни сменят имената.
Почнаха да ни викат един по един. Който отказваше да подпише, го биеха
Бях принуден да подпиша, за да ме пуснат. Така се върнах обратно на село с името Славейко Минков Бунцев”, спомня си възрастният мъж.
Когато в Бунцево се прибират 10-ина участници в проваления поход с нови имена и разказват какво се е случило, хората настръхват. Започнали да кроят планове как да се противодейства, ако в селото пристигнат партийци и почнат масова смяна на имената.
На 17 май от Якоруда в Бунцево пристигнали партийният секретар Роснев, секретарят на ОФ Георги Цинцев и милиционерът Филип Зайков. Целта им не била смяна на имената, а разговори с хората, за да ги успокоят. Докато си говорели в кръчмата, жена предупредила гостите от Якоруда, че им готвят линч.
Тримата веднага се качили на колата и тръгнали към града, но объркали пътя и се озовали в местността Далевица. Седнали на поляна и през това време към тях се насочила огромна група въоръжени с брадви и камъни мъже. Започнала саморазправа. Зайков стрелял във въздуха предупредително, но хората не се изплашили. Тръгнал към близкото с. Конарско да търси помощ по телефона. Роснев бил ударен с брадва по кръста, но запасаният пистолет го спасил от сигурна смърт.
Партийният секретар избягал и се скрил в гората
Останалите мъже продължили да хвърлят камъни по Цинцев. Когато видели, че лежи бездиханен, се изплашили, качили го в кола и го откарали в Якоруда. Дни по-късно починал.
“Свекърът ми беше пребит с камъни и мушкан с шила. Той беше пенсионер, бивш партизанин. Знам, че се е разбирал с мюсюлманите и те са го уважавали. Помагал им е за намиране на добри лекари или децата им да учат. Сигурно въобще не е предполагал, че тези хора ще се нахвърлят така върху него”, казва снахата Мария Цинцева. Тя не иска да говори за трагедията. Пенсионирала се като учителка. Казва, че мъжът й и неговият брат, синове на убития Цинцев, вече са покойници.
Разследването на полицията стига до 7 души, съпричастни към убийството. Те са изправени пред съда. Според съдебните протоколи Сабрия, Реджеп и Джемал са направили самопризнания. Юмер и Мустафа отричали, а осъденият на смърт Абдия е направил частични самопризнания.
Сега бай Сабрия твърди, че не е участвал в побоя.
“По това време работех в горското и бяхме в тази местност да копаем дупки за залесяване. Видяхме, че идват хора и стана разправия с Роснев и Цинцев. Започна бой и някой го ударил.
По делото свидетелстваха и наши хора. Може и някой от тях да го е убил, но Господ ги наказа - всички измряха”, казва Бунцев.
Арестуван е на 8 юни заедно с останалите 6-има. На 22 юли е преместен в старозагорския затвор. Смъртната присъда била потвърдена от Върховния съд. Само Държавният съвет можел да отмени присъдата. Както и станало.
“13 месеца бях в килия за смъртници. Абдия беше в друга.
На 3 септември 1973 г. почнаха да ни извеждат. Той беше пръв. Не се върна
повече. След него изведоха и други. Очаквах всеки момент да стигнат до моята 17-а килия. Казвах си, че си отивам от тоя свят без вина, но най ми беше жал за децата. Тогава те бяха на 13, 12 и 8 г., щяха да растат сираци”, спомня си Сабрия.
Надзирателите прескочили неговата килия и извели друг за разстрел. След това му казали, че смъртната му присъда е заменена с 20 г. затвор. Излежал точно 11 г. и 44 дни.
Три отряда били политическите затворници. Той бил в първия с още 70 души. Всички били там заради имената.
Зад решетките е работил в цех за дървени мебели. Веднъж месечно жена му идвала на свиждане, понякога водила и децата. Отпуск никога не го пускали. Когато баща му бил тежко болен, молил началника да се прибере за ден. Той му казал: “Искаш ти да излезеш и аз да вляза ли?”
Властта много се страхувала да не би някой от политическите затворници да избяга през границата. Заради това криминалните ги пускали в отпуск, но политическите - не.
По случай 100 г. от освобождението получил помилване от 2 г., а за 1300 г. българска държава - още 1 г. Пуснали го на свобода на 19 юли 1983 г. Прибрал се вкъщи и заварил сина си семеен, другият се върнал от казарма, а дъщерята - мома за женене. Жена му Фатме заедно с родителите и братята успели да вдигнат нова къща.
“Жената изтегли най-много през тези години. Сама се справи и съм й признателен за цял живот”, казва бай Сабрия.
След като излязъл от затвора разбрал, че съпругата на осъдения на смърт Абдия го чакала 9 г. Никой не й е предал смъртния акт и тя все се надявала, че е жив.
“Погребан е някъде в затворническите гробища и никой от роднините не е виждал гроба му. Синът му Ибрахим тогава е бил на 3 г. След това жена му се омъжила пак”, разказва Сабрия.
След затвора пак се върнал на работа в горското, там се пенсионирал. Доволен е, че годините зад решетките му ги признали като трудов стаж първа категория и взема 430 лв. пенсия.
Сега, 40 г. по-късно, твърди, че Тодор Живков няма вина за изстъпленията по онова време. “Беше казал - който иска да си сменя името, да става доброволно, а не насила. Местните партийци обаче, за да се докарат пред него, тръгнаха да ни насилват. Що бой изядохме в онези години”, спомня си с тъга в очите пенсионерът.
“Добре е, че днес ни оставиха вярата и имената, но безработицата пък мъчи младите. За тях ми е жал”, казва на изпроводяк.
0 коментара:
Публикуване на коментар