Прокурори и съдии в България пазят от възмездие престъпленията на комунизма
Темида и държавното обвинение отказват да изпълнят препоръки на парламента и да приключат брадясалото дело "Възродителен процес"
23 години обществото плаща за най-солената лятна почивка на Тодор Живков в Евксиноград
Никола Антонов,
Фактор Бг
В началото на август възмездието застигна и един от малцината останали живи нацисти, отговорни за избиването на хиляди невинни евреи по времето на Втората световна война. В Будапеща със заповед за международно задържане бе арестуван 97-годишният Лазло Ксатари. Той е лично виновен за изпращането на 15 700 евреи от словашкия град Касса на смърт в лагера Аушвиц. По времето на Хитлер Касатари е бил шеф на полицията в Касса, но след края на войната следите му се губят. Осъден е задочно на доживотен затвор, а преди месец самоличността му бе разкрита след разследване на вестник "Сън".
Европейският пример за методично и безкомпромисно преследване на престъпници за геноцид срещу човечеството е доказателство, че справедливостта, дори и закъсняла, е по-добра от отказа от правосъдие.
За България, въпреки, че е член на ЕС, ценностите и нормите на стария континент не важат и не се прилагат, а комунистически престъпници се прикриват
с години от съдебната система. Само преди дни на 22 август се навършиха 23 години от драматичното лято на 1989 г., когато Турция затвори границата си с НРБ и блокира зловещият план на БКП и комунистическия режим в София за депортиране и насилствено изселване на българските турци от страната, известен като "Голямата екскурзия". Тя всъщност е продължение на т.нар. Възродителен процес – насилствено преименуване на българските турци през 1984-85 г. До сега обаче нито за преименуването, нито за изгонването на сънародниците ни, нито за убитите и малтретираните по лагерите и затворите турци няма осъден нито един виновник.
След като съдебната система умишлено проспа 22 години и прати в коша едно от на най-важните дела след идването на демокрацията, в началото на януари тази година по предложение на Синята коалиция парламентът за първи път прие единодушно Декларация с която политически осъди т.нар. Възродителен процес. В нея е записано: " насилствената смяна на имената и прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. е форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим."
Освен това депутатите призоваваха българското правосъдие и главният прокурор Борис Велчев да направят всичко необходимо да бъде приключено делото срещу виновниците.
Опитът престъпленията на Живков и приближените му да се покрие с давност е прехвърляне на вината от конкретните виновници върху целия български народ,
е записано още в документа.
Гласът на парламента обаче и този път не беше чут нито от държавното обвинение, нито от съда, който реално е блокирал делото. В момента то се води от Военна прокуратура, но има поставено неизпълнимо условие от съда. По неясни причини Висшият съдебен съвет също не отронва и дума за това прашасяло дело, нито иска наказания за виновните магистрати.
В партията на Ахмед Доган по тази тема също никой вече не иска да говори открито. Тя отдавна не е част от митинговите и предизборни изяви на ДПС, а обяснението е много просто – как да искаш съд за възродители, след като възловите позиции в партията са овладени от бивши партийни секретари на БКП, ченгета от ДС и конкретни виновници, работили срещу етноса си.
Доган вече е изчистил от ръководни постове и почти всички репресирани от режима на Живков, а в пресцентъра на ДПС даже не знаят, че за възродителния процес се води дело.
Преди време Ахмед Доган, размишлявайки в любимата си поза на философ, обяви, че за престъпления срещу човечеството няма давностен срок.
Заканата Сокола произнесе неслучайно над гроба на българския Нелсън Мандела – Нури Адалъ, прекарал в затворите на Живков повече от 26 години.
Но днес ДПС тепърва ще трябва да обяснява на електората си, защо освен приказки по митинги и събрания, и закани за съд в Хага, не предприе реални стъпки виновните за убийства, малтретиране, изпращане на хора в лагера в Белене без съд и присъда, разселване на цели фамилии и провеждане на асимилационна политика да понесат отговорността на закона за извършените престъпления. В политическите среди се коментира, че именно провалът на това дело е цената на вероятната сделката между БСП и ДПС да управляват заедно в кабинета на Станишев, въпреки че хората на Доган винаги са отричали такава договорка. В съдебните среди пък се говори, че делото се протака умишлено заради комунистическия министър-председател Георги Атанасов, който все още е жив и е обвиняем за възродителния процес. Висш прокурор твърди, че чак след смъртта на Атанасов делото може да влезне в съда и да се работи по него.
Разследването на членове на бившето Политбюро на БКП за насилствената асимилация на българските турци започна преди 20 години и претърпя пълно фиаско. Първо, защото поради преклонната си възраст обвиняемите един по един умряха. И второ, защото съдът поиска десетките жертви на престъплението да свидетелстват лично, което беше невъзможно. Според промените в НК от миналата година обаче не е нужно всички пострадали да се явят да дават показания в съда, а само част от тях.
Ценни свидетелски показания се съдържат в Дело №1, което още през 1990 г. бе заведено срещу Тодор Живков, а по-късно от него бе отделено делото за смяната на имената. Интерес предизвикват и днес признанията на Милко Балев, който Тато назначава за ръководител на специална комисия за „възродителния" процес, на Пенчо Кубадински , на началника на УБО ген. Георги Милушев и на политическия съветник на генералния секретар Нико Яхиел.
Пред прокурорите Пенчо Кубадински дава подробни обяснения: „През декември 1984 г. в България пристигнаха пратеници на президента на Турция Кенан Еврен. Те имаха среща с Тодор Живков. След срещата Живков информира Политбюро за нея. На същото заседание, след като изслуша Живков Политбюро утвърди група начело с него. Цялото Политбюро без изключение беше ангажирано в този процес. Няма член на Политбюро, който да не е взел отношение. Освен Живков беше и Георги Атанасов, Стоян Михайлов, отговарящи за отдел „Идеологически" и „Организационен" в ЦК, Димитър Стоянов, Петър Младенов и аз като председател на ОФ.
Твърдя, че т. нар. щаб не е съществувал, а беше група, която от началото до края на процеса се ръководеше от Живков и той сменяше хората в нея както си иска. Аз съм участвал в групата, но никога не съм бил ръководител. Как мога да бъда ръководител, след като групата се ръководи от Живков. Групата се събираше регулярно при Живков – на седмицата по един-два пъти. Инициативата за свикване на групата идваше от неговия кабинет.
След заседанието на Политбюро групата се събрахме при Живков. Той постави въпроса, че процесът на преименуване да продължи и да се разрасне в цялата страна. След като чух становището на Живков, изразих моето мнение, че не бива да се сменят имената по този начин, прибързано, на основната част на населението, а трябва да продължат в Южната част на България, където те вървяха и в някои райони на северната част на Родопите.
Смятал съм, че централната част на Кърджалийски окръг основната група от около 160-200 000 души не трябва да се закача. Такова становище изразих и по отношение на Лудогорието. Мотивировката ми беше, че в света знаят, че в България има турско население и не можем да обясним как това население е изчезнало.
Второ, предупредих, че Турция е наша съседка, зад която стои Америка и други големи капиталистически страни. Предупредих, че ще има непредвидими последствия. По отношение вътре в страната те не познават манталитета на турците в Делиормана и там положението може да стане взривоопасно. Тези думи отправих към министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов.
Тодор Живков изрази известно пренебрежение към това, което казах и не се съобрази с моите аргументи. Даде поръчение да се извикат първите секретари на БКП на някои окръзи в Южна България и да се говори с тях. В изпълнение на това след няколко дни в ЦК се проведе съвещание. Присъстваха първите секретари на Кърджали, Хасково, Пловдив. На съвещанието снехме решението на Живков и на Политбюро процесът по преименуване да продължи, като се търси родовия корен.
Живков получаваше информация от МВР и от Политбюро, отвсякъде за цялата ситуация в страната в този период. Така например ми е известен случая за събитията в с. Ябланово, Сливенски окръг, където местното население се организирало, за да окаже съпротива за смяната на имената. Тогава се намесили органите на МВР с въоръжение и бронетранспортьори, стигнало се до използването на сила за разпръскване на населението. Това се разчуло и в съседните райони и предизвикало паника.
Няколко дни по-късно на заседание при Живков аз поставих остро въпроса пред министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов, като го попитах направо кой му е разрешил да използва оръжие и да всява паника сред населението и дали той си дава сметка за последствията от това. Казах му, че врагът търси такава провокация и ще я използва. Димитър Стоянов се зачерви и нищо не каза, но Тодор Живков се обърна към мен и грубо ми отвърна: „Кой ти разреши да критикуваш така министъра? Ако трябва и хора да падат, но процесът на преименуването ще върви".
По-късно през януари 1985 г. в ЦК се проведе съвещание с участието на всички отговорни другари от апарата на ЦК – завеждащите отдели и заместниците им, контролната комисия, първите секретари на ОК на БКП от цялата страна. На това съвещание Георги Атанасов изнесе доклад за резултатите от извършената работа по преименуването. Беше поставена задачата то да продължи и в другите окръзи на страната без Разградска, част от Шуменски и Търговищки окръг.
Няколко дни след съвещанието аз се обадих по телефона на Георги Начев, тогава първи секретар на ОК на БКП в Шумен, като му напомних, че трябва да задържи положението и да не пристъпва към смяната на имената на всички турци. Начев ми отговори, че процесът вече е започнал и за няколко дни са сменени имената на живущите в целия Делиорман. Още тогава се обадих и на Анастасий Дончев, първи секретар на ОК на БКП в Разград и на Иван Груев в Търговище, които ми отговориха същото, че след получаване на указанието от ЦК за три дни до една седмица да се извърши преименуването. За мен това беше изненада и потърсих Тодор Живков, за да го питам той ли е дал указанията. Тогава установих, че той е събрал други хора на съвещание в Държавния съвет без да вика мен. Стана ми ясно защо не ме вика, защото имах различно становище от неговото. По телефона след като ме изслуша той се засмя и каза: О-о-о, Пенчо, край, край на въпроса..." и ми затвори телефона."
Политическият помощник на Живков Нико Яхиел описва така реакциите на първия човек в държавата:
„Аз смятам, че Тодор Живков не е очаквал такава рязка и масова отрицателна реакция от страна на турските ръководители. Още повече, че в първите дни след нейното започване Турция пазеше мълчание. Впоследствие обаче се получи протест от страна на Кенан Еврен. Беше отговорено, че това е вътрешен въпрос. Впоследствие турската страна започна да заема все по-непримиримо отношение и в определен момент интернационализира проблема – той беше пренесен и в Европейския парламент, и други международни форуми, където нашата страна беше атакувана като страна, която погазва човешките свободи. Когато нещата доста се усложниха във взаимоотношенията ни с Турция, Тодор Живков на няколко пъти подчертаваше, че провеждайки тази акция, той е поел историческата отговорност и че никой друг освен него, благодарение на своя авторитет, не би могъл да я поеме."
„Живков считаше, че Турция няма да може да реагира на възродителния процес. „Ще пошумят, ще пошумят и ще млъкнат" – казваше той", признава в признанията си началникът на УБО ген. Георги Милушев. Човекът, който е знаел всички тайни на Живков свидетелства, че през лятото на 1989 г. генералният секретар тактически принуждава Турция да отвори границите, знаейки, че тя може да приема само определен брой изселници. Така прехвърля отговорността върху Анкара. Във вихъра на „Голямата екскурзия" през лятото на 1989 г., според ген. Милушев Тато се оттегля в резиденцията в Евксиноград.
„По това време Тодор Живков пресмяташе. След като му докладваха, че преминалите границата са стигнали 150 хиляди, той го преизчисли на „стопихме за десет години прираста им", при 250 хиляди напуснали – „прирастът се ликвидира за 15 години". Този въпрос го занимаваше изключително много", казва Милушев и обяснява пред разследващите психологическата игра на Живков:
„Сигурен съм, че бе убеден в едно: рано или късно бариерата на Къпъ куле ще се спусне. Но кога? Още от срещата с Кенан Еврен знаеше, че въпреки всички уверения Турция не може да приеме повече от 300 – 400 хиляди души. Дори лично нареди на Минчо Йовчев – тогавашния първи секретар на Областния комитет на БКП в Хасково – да увеличи контингента от заминаващи. Така искаше час по-скоро да се стигне до развръзката.
В 2 часа след полунощ на 22 август турците затвориха границата. Тодор Живков се считаше за победител. „Защо седя цял месец в „Евксиноград" – каза доволно той. – За да видят и да знаят, че Тодор Живков е спокоен и си почива!"
23 години по-късно "почивката" на Живков се оказа доста скъпа и солена за България. Дълбоката рана от преименуването и Голямата екскурзия още не са зараснали, хиляди семейства останаха разделени, ДПС изтъква винаги възродителния процес като алиби за съществуването си днес, а възмездието за виновниците се отлага все във времето. Сега единственият шанс това дело да приключи и съдът да си свърши най-после работата е то да бъде поето на отчет от Европейската комисия, и да присъства в мониторинговите й доклади за напредъка на страната в областта на правосъдието. Само така съдбата, която застига и последните живи нацистки престъпници, ще се окаже реалност и за престъпленията на българските комунисти.
0 коментара:
Публикуване на коментар