ДОГАНИЗАЦИЯТА НА ЕДИН НАРОД

понеделник, октомври 22, 2012 |


Снимка: cross.bg
Анализ на Даниел Донев, Гражданска инициатива Справедливост
„Ако не е Доган, за нас хляб няма да има, братле !”
Не знам дали някога ще забравя тези думи на мой-много скъп приятел от турски произход. Със сигурност знам, че години наред това изречение тревожи ума ми, не ми дава мира с часове понякога, и не спира да ме провокира с въпроса: ”По-скоро истина или по-скоро заблуда е това мислене” Това мислене ме кара сериозно да анализирам и упорито да наблюдавам една личност, която напоследък не шуми много около себе си. Разбира се, че става въпрос за Доган. Не съм сериозен анализатор. Опитвам се да разсъждавам логически, свързвайки събития в ума си от миналото и настоящето и пречупвайки възможностите през призмата на една народопсихология, която смятам, че познавам добре. Двадесет и пет години съм живял сред българските турци и имам много приятели сред тях.
Безспорно Доган е политик с огромно влияние в най-новата ни история Възхищавам се на един голям ум със съзнанието, че човек няма заслуга за ума, който му е даден, но има голяма отговорност за посоката, в която ще избере да го развива. Безспорни са качествата на този ум, който анализира глобално, мисли стратегически и действа адекватно в почти всяка ситуация. Това, което следва не са думи на възхищение от един човек, нито думи против него. Думите ми са по-скоро  болка от разминаването между действителността и това, което би могло да бъде. Много често си представям какво би било ако центърът на философията на този брилянтен ум беше не собствения му егоцентризъм, а лидерската грижа за хората.

ХОРАТА
Познавам тези хора доста добре. Имал съм привилегията да черпя от собствен опит за тяхната житейска философия. Имал съм възможност да деля хляба си с тях и не само него. Имал съм радостта да страдам с тях, да обичам с тях , да виждам света през техните очи и да ги гледам в очите, когато разговаряме. Очите никога не лъжат за този, който умее да вижда. Имал съм радостта мнението ми за тях да не е формирано единствено от постосманската пропагандна машина, която много десетилетия е мачкала всички ни, опитвайки се да ни държи в състояние на задрямала омраза един към друг. Имал съм привилегията да се радвам на гостоприемството на този народ и дълбокото уважение, което са ми оказвали. Познавам балансираното им и последователно поведение на хора, които усещат, че нещо не е наред в основите на тяхното съществуване, но въпреки това приемат действителността и се борят за ежедневието си. Това не е безсилие, а разумен избор да се съобразяваш с правилата, въпреки че осъзнаваш тяхното несъвършенство. Това е разумния избор да вярваш, че нещата може да са по-добре и да чакаш своя лидер. Лидерът, който да поведе своя народ към по-добрите възможности, равноправието във всички сфери на обществото и икономиката. Години наред държавата заблуждаваше този народ, че сме равни, че получаваме равни възможности за образование, реализация и качествен живот.Истината е, че социализмът онеправдаваше тези хора и най-просто казано ги държеше вързани на село,  затворени или в тютюневите шатри или в оборите с  добитък.
Те не роптаеха, даже напротив, трудеха се съвестно. Вероятно са осъзнавали, че живота им не е това, което би трябвало да бъде, но бяха възпитани да нямат големи очаквания за себе си. Техният хоризонт се простираше най-много до някое лекарско или учителско място в родното село, а в най –добрия случай в общинския център. Това беше успех за майките и бащите, които бяха успели да изтласкат детето си от собственото си битие, осъзнавайки че може би все пак това не е предела на възможностите на един турчин от български произход. За благодарност държавата пожела да им отнеме малкото, което им беше оставила-имената.
Те чакаха своето време и своя лидер. Времето дойде, а с него и лидерът.

ЗА ДОГАН И ЛИДЕРСТВОТО
 Разбира се, че Доган е лидер. Доказателство са стотиците хиляди гласоподаватели, които го подкрепят. Да си лидер далеч не е положително качество. Не и ако водиш хората в грешна посока. Историята познава много лидери, които са отвели милиони в царството на мрака. Хитлер, Сталин, Кадафи, Кастро, Ким Чен Ир…Все световни лидери, които са водили  народите. Посоката е критерият, който определя лидерът като успешен или не. Посоката, в която Доган поведе своите не беше нова.Той продължи да трасира познатия коловоз, който наследи от мощната машина на злото наречена Държавна сигурност.
Истинският лидер не води хората за носовете, а ги побутва кротко и търпеливо да се изявяват. Лидерът вижда посоката, кара хората да вярват, че тя е правилна и им дава крила да полетят към целта, която е в края на тази посока. Лидерът вижда грешките, кротко предупреждава и смирено бърше сълзите на хората, когато те паднат в полета към целите си. Лидерът очаква първенците на финала в този полет, за да им съобщи че това всъщност не е финала на състезанието, а края на поредния етап. След това ги презарежда и изпраща пак във висините. Самият той остава здраво стъпил на земята, за да се погрижи за тези, чиито сили са се изчерпили и имат нужда от силата на духовната му зрялост, която да им припомни крайната цел. Лидерът на първо място се отрича от себе си в полза на хората, които води.
Страшно съжалявам и ми е много болно, защото Доган има блестящия ум и дълбочина на мисълта, за да бъде такъв лидер. Той обаче не е.
Той води хората в посока, която сам знае, че не е правилна по принцип.Няма как да не знае предвид философското образование, което има. Неговата посока е дестинация на страха. Страх за себе си, за егото си, за бъдещето си в общност, която не е подчинена на него, а на естествените процеси на развитие на човешкия разум. Доган е страхлив лидер, който не би изтърпял полета на всеки, който би стигнал по-високо от него в небесата на родната политика, дори и това да донесе позитиви за турския етнос у нас. Доган, като един слаб лидер, продължава да злоупотребява с догмата, че без него този етнос е обречен на физическа и духовна гибел. Доган продължава да провежда политика на изолация на своите сънародници от широките обществени процеси в държавата, толерирайки единици, които са пряко обременени от неговата зависимост и му гарантират политическо дълголетие на богатата държавна софра. Нещо повече, той е виртуоз в една сфера. Неговото перфектно изпълнение е поддържането на десетилетната заблуда, че мястото на турското малцинство е това, което е в момента. Защото те са си пак там, между стените на тютюневите шатри или между животните в оборите. Радвайки се на трохите, които техния лидер им дава, докато твърди, че получават хляба на живота от неговите ръце.

КОНКРЕТНО
Какво трябваше да направи Доган ако беше истински лидер на своите хора? Лидерската постъпка веднага след настъпването на демократичните промени у нас изискваше внимателен анализ на положението на българските турци, фиксиране на проблема с тяхната интеграция, изкореняването му и започване на дългосрочна кампания по въвеждането им в обществото на място, което се полага на всички граждани на една държава.
Първото, което трябваше да се направи е да се изяви истината за османското владичество по нашите земи. Да се изправи изкривената ни история, чиито автори съвсем целенасочено са пренаписали на езика на омразата и разделението. Изявявайки истината за този период от нашата история, Доган щеше да започне процес по реабилитация на българските турци. Негов лидерски дълг беше да изчисти опетнения имидж на хората от своя етнос, които все още носят изкуствено създадения им образ на   наследници на поробителите на един народ. Защото съществения проблем на българските турци е не приемането и отхвърлянето им от българското мнозинство в държавата. Отхвърляме ги защото сме възпитавани, че те са потомци на хора, които са издевателствали пет века над народа ни. Отхвърляме ги и ги подценяваме подсъзнателно дори и когато ги приемаме на пръв поглед. Това е причината те да успяват да се реализират доста успешно в редица западни икономики и в Турция, но не и в собствената си държава, където все пак живеят родителите им и децата им. Езика на омразата, който говорим десетилетия наред превърнаха тези наши сънародници в съвременните немили-недраги, гурбетчии отделени трайно от семействата си. Ролята на Доган беше да изкорени този език.
Каква е точната историческа истина е работа на историците. Много хора вече знаят, че тя е доста по-различна от тази, на която са ни учили. Добрата новина е, че хората, които са пряко засегнати от нейното изкривяване вече започват да се осъзнават и да разбират, че истинският им проблем е техния лидер. Процесът по реабилитация на турския етнос у нас е в ход. Бавен, но последователен процес, който не може да бъде спрян, но има нужда от нов лидер с нова визия за бъдещето. Могат ли българските турци да излъчат такава личност е въпросът, който ме вълнува днес? Има ли кой да овладее порива, който се задава в лицето на новото поколение? Можем ли да бъдем едно цяло в общата ни борба за нормален и свободен живот или ще позволим на предразсъдъците да продължават да ни водят в разделението, от което сме обхванати?
Като че ли виждам снизходителните усмивки по лицата на доганизираните лидери на ДПС, породени от наивните ми идеалистични пориви. Всъщност аз наистина вярвам, че нещата са доста сериозни и нежната революция на българските турци започва да набира скорост. Въпросът е къде са сегашните политици в новия прочит на възстановената историческа истина? Имат ли в ресурса, с който работят други средства освен страха, манипулацията и принудата. Защото ако нямат, тяхното място е извън сцената и това се разбира от все повече хора, на които им е омръзнало да получават трохи в замяна на изтръгнатия си избирателен вот. Има ново поколение български турци, които все по-малко се идентифицират с образа, който Държавна сигурност създаде на техните бащи и това ги прави свободни от диктатурата на лидера. Поколение, което ползва интернет, учи или работи в Европа, обикаля  света и понякога се прибира в родния край при роднините,за дa си почине или просто да поспори за политика. Споровете винаги са едни същи и винаги са между млади и стари. Темата напоследък е  все по-актуална: ”Хляб ли ни дава Доган или трохите от него?”
И ако сега се примирим с трохите, какво ще оставим на децата си? Какво ще им обясним, когато ни попитат за примирението? Нашите страхове основателна причина ли са да съсипваме тяхното бъдеще?