Още в началото ясно и категорично заявявам, че България никога не е имала последователна и научнообоснована политика по етническия проблем. Затова преди да се говори за какво и да било е нужно да се изработи научно обоснована национална политика, защото когато се води недалновидна културна политика спрямо етническите общности, те се затварят, капсулират, самосегрегират и евентуално придобиват идентичност на съпротивата. Известно е, че колкото повече етническите общности чувстват, че тяхната култура е уважавана и се създават условия за нейното съхраняване, развитие и популяризиране, колкото по-малко чувстват, че са дискриминирани и заплашвани, толкова по-склонни са да се интегрират в националната култура, както и в обществото като цяло. Толкова по силно възприемат държавата, в която живеят като своя собствена родина. “Сигурността е необходимото условие за диалог между културите. Без нея няма голям шанс културите да се отворят една към друга и да се ангажират в разговор, който може да ги обогати и да увеличи общочовешкия елемент в съвместяването им”, категоричен е Зигмунт Бауман. Създаването на климат на толерантност и диалог превръща културните различия в източник на богатство за обществото като цяло. Не е възможно постигането на същинско демократично управление без пълноценно и ефективно участие на малцинствата в културния, социалния, политическия и обществения живот на страната. Ако малцинствата са ефективно представени в публичния, културния, социалния и икономическия живот, то дискриминиращите практики биха могли да бъдат по-лесно премахнати. Необходимо е да се предостави на малцинствата възможност за реален достъп на вземане на решения посредством пряко и активно участие в планирането и приложението на политики, изразяващо се в разработването на стратегии, програми и други дейности. Публичните политики, насочени към малцинствата, следва да бъдат изработени с участието на малцинствата, а не да се възприемат като мерки „за малцинствата” без последните да имат пряко отношение към тях. Ангажирането на етническите общности при избора на съответните политики би означавало, че те са основани на нуждите на малцинствата и изпълнението им би оказало положителна и дългосрочна промяна върху начина им на живот в сравнение с решения, взети без такова участие. Подобно участие би способствало представителите на етническите общности да дадат своя принос в развитието на обществото като негови пълноправни членове. В ”противен случай не само, че би било застрашено съществуването на малцинствената култура, но и индивидите, които се идентифицират с нея, биха се оказали принудени да черпят мотиви и форми за своята личностна реализация и развитие от чужд източник”, отбелязва проф. Пламен Макариев. Българският модел на междуетническите отношения се смята за сериозно завоевание на българската нация. Неговата основа е положена в хармоничния, устоял на историческите превратности процес на взаимно уважение, зачитане и толерантност към носителите на различни културни традиции у нас. Смятам обаче, че е крайно време всички да приемем концепцията за нацията като социокултурна (гражданска, политическа, духовна) общност. Известно е, че инерцията, свързана с разбирането на нацията като етнокултурна (етноцентрична, кръвнородствена, племенна (конфесионална) форма, ни е причинила и продължава да ни причинява много грешки и несполуки в процеса на националната ни консолидация. В подкрепа на твърдението си ще се позова на проф. Васил Проданов, който пише, че „Опитът, както на миналото, така и настоящето показва, че етническото понятие за нация и свързани с него етнически национализъм може да имат бедствени следствия за едно общество, да доведат до силни конфликти и противопоставяния. Затова очевидно трябва да се възприеме идеята за политическа нация, в която всеки гражданин има равни права и под никаква форма не е подложен на дискриминация за каквото и да е в обществото…”. Под съвместно съжителство би трябвало да се разбира още система от политически, икономически, социални, културни и социално-психологически механизми на регулиране на взаимоотношенията между етнически и конфесионални общности в дадена страна с цел да живеят редом едни до други, ни и си взаимодействат, за да се опознаят и се възприемат взаимно. Нито един модел не е веднъж завинаги даден, а е динамично състояние и има определена цел. Той не е нещо гарантирано, а е в непрекъснато развитие. Въпреки своята устойчивост, моделът не е неизменна величина. Той също претърпява качествени трансформации, които осигуряват постоянното обновление на националната идентичност. Днес отношението нация - интегрирани в нея етнически общности се основава на модела на модерната демократична политическа нация. Като една бъдеща неотменна част от европейската икономическа, култура, духовна и военностратегическа общност България ще бъде толкова национална, колкото съумее да интегрира етническите общности. Интегрирането в българската национална култура не трябва да се разглежда като асимилация, както и включването на страната ни в наднационалните структури не трябва да се разглежда като заличаване на националната идентичност, а като предизвикателство към нейното отстояване и развитието в бъдещето. В този смисъл моделът на етнокултурното съжителство би могъл да бъде интерпретиран на две нива – макро - и микрониво. На макрониво интерпретацията е свързана с правеното на политика в областта на защитата на културното многообразие и отразяването й в съответни закони и нормативни актове, които определят поведението на гражданите. Микронивото - това е нивото на междуличностните взаимоотношения, както и отношенията индивид-индивид. Националното единство не изисква налагането на един единствен тип идентичност или отхвърлянето на разнообразието. Успешните стратегии за изграждането на “държавни нации” могат да осигурят по конструктивен начин място за многообразието, като предложат адекватни политики за признаване на различните култури. Политиките, които отговарят на нуждите на различните групи, са стимул да се изгражда чувство за единство и многообразие – чувство за колективното “ние”, което дава на гражданите институционалното и политическо пространство да се идентифицират едновременно със своята страна и със своите културни идентичности, да изграждат своята увереност в общите институции и да участват и подкрепят демократичните политики. Това означава, че ”за да изградят едно жизнеспособно мултиетническо общество, правителствата трябва да признаят, че наличието на повече от една идентичност и взаимното допълване между тях не представлява заплаха за държавата. Същевременно е необходимо те да развиват привързаността на всички групи на обществото като признават тяхното съществуване, имат доверие в тях и им оказват подкрепа”, е отбелязано в Доклад о развитии человека. Анализът на българския модел за интегриране на етническите общности показва, че той е развит добре на макро ниво, включително в законодателство, изграждане на нови държавни структури, изработване на стратегии, планове и програми, свързани с интензификация на процеса на културна интеграция на етническите общности в българското общество. Очевидно e по-дълъг и труден процесът на утвърждаването на принципите на толерантността и зачитането на културните различия в съзнанието на индивида. „Правата на малцинствата често не намират подкрепа от масовото съзнание, както и от социалните и психологически нагласи на мнозинството. Държавната политика, насочена към малцинствата, не е проекция на широко одобрени цели и приоритети на обществото като цяло, а представлява прилагане на международно приетите ангажименти без вътрешната убеденост в тяхната ценност и наложителност”, пише в доклада „Укрепване на държавната политика за пълноценна интеграция на малцинствата. Това означава, че дори да има гарантирано държавно законодателство, насочено към интеграция на малцинствата, то е формално и не ефикасно, когато не намира подкрепа от масовото съзнание и липсва позитивна социална среда и психологически нагласи на мнозинството. Затова е необходимо “да се засили работата на макро ниво, която в редица случаи изисква умело съчетаване на възпитателни подходи, методи и средства за един продължителен период от време”, категорични са специалистите. Въз основа на това би могло да се направи извода, че е необходима целенасочена и постоянно прилагана културна и образователна политика, гарантираща равнопоставеност на различните култури в държавата, която би довела до предотвратяване на етническите предразсъдъци и негативни нагласи в обществото спрямо другите култури. Тази политика би могла да повлияе и за издигане на социално-икономическото равнище на етническите общности. Решаваното на всички тези проблеми е необходимата предпоставка за междуетническа толерантност и етнокултурни взаимодействия. По-нататъшната дейност в тази насока, както и досега, би трябвало да бъде съобразена с принципите за защита правата на човека и принципите на демокрацията. Би трябвало българският модел за междуетническо сътрудничество да се развива и резултатите от него да доведат до формиране на национална идентичност на членовете на етническите общности в България при запазване на тяхната етнокултурна идентичност. Това би могло да се постигне с целенасочени дейности за придобиване на интегрираща идентичност както на интегриращите се страни, така и на интегрираната среда. Интегриращата идентичност е всяка една идентичност, отразяваща настъпилите качествени промени на статуквото на индивида в обществото. Под това понятие разбирам стремежа на всеки човек да се интегрира в общността си, в нацията и в наднационалните структури и едновременно с това създаването на обществено благоприятна среда, която да подхранва и развива този стремеж. Тази интегрираща идентичност се отнася за всеки член на обществото, а не само до малцинствата, тъй като съдържа в себе си и разбирането за взаимното разбирателство и безконфликтното съжителство и взаимодействие между членовете на обществото, които са с различна етнокултурна идентичност. Това е един двустранен процес, при който участниците в него взаимно да се приемат и признават, да приемат като свои основните ценности на нацията, както и обществото да създава условия за пълноценна реализация на всеки един член на обществото. Интегрираща идентичност не би могла да се формира, ако участниците в процеса на интеграцията не се откажат от етническата концепция за нацията и не приемат тази за гражданската, социокултурната, политическата. По отношение на понятието нация от 19 век насам в европейския дебат се очертават две различни концепции. Германският историк Ф. Майнеке говори за “държавна нация” и “културна нация”. Всички дефиниции за нация я поставят в пряка или непряка връзка с държавата. Първоначално понятието нация на английски и френски език има неполитическо значение. През 20 век се налага и политическото значение на това понятие. Привържениците на идеята за държавна нация изхождат от политическото понятие, което се основава на съществуващата държава. Тези, които приемат концепцията за културна нация, “са ориентирани към етническо – културно понятие за нацията, основаващо се на политически слабо организирани народи и такива, които нямат държава”. За тях нацията се свързва с така наречените “естествени преддържавни категории като език, произход и култура. Нацията не може да съществува без национална държава. Под нация ще разбираме съвкупното постоянно население на една суверенна държава. Това е едно техническо и правно понятие, свързано с понятието гражданство в неговия правен смисъл. Чл. 15 от Всеобщата декларация за правата на човека, утвърждаващ, че всеки има право на националност, означава, че всеки има право на гражданството на една държава, което го прави част от нацията. В своята лекция ”Какво е нация?”, изнесена на 11 март 1882 г. в Сорбоната френският писател и философ Ернст Ренан вижда съществена черта на нацията във волята на нейните граждани да живеят заедно. Тук отделният индивид и общността като цяло са активни институции на непрекъснатия процес на формиране и развитие на нацията. Ренан нарича този процес всекидневен плебисцит. За него нацията е съвкупност от хора, обединени от волята за общ суверенитет, от волята да се самоуправляват в този именно, а не в друг състав. Има се предвид случаят, в който не всеки гражданин на дадена държава „автоматично” принадлежи към съответната нация. В Европа широко разпространение има моделът, основаващ се на идеята за гражданска (политическа, държавна) нация, в съответствие с който нацията се разглежда като състояща се от всички граждани на държавата, независимо от различията помежду си. Схващането, че принадлежността към нацията е въпрос на самоопределение на всеки индивид (идентифициране с нея), не е формален признак. От гледна точка на това разбиране може да се говори за национална идентичност, без да се отъждествява тя с етническата, т.е. на етническото мнозинство в дадена държава.
