ЛЮБОМИР КЮЧУКОВ*
Балканите изчезнаха от политическата карта на Европа. А България - от тази на Балканите.
В първия случай това се случи по силата на политическата изобретателност в началото на деветдесетте години на миналия век и доведе до преетикирането на полуострова. Тогава международният политически жаргон бе обогатен с нов термин - Югоизточна Европа.
Наименование, звучащо по-неутрално и ненатоварено с исторически аналогии за барутен погреб на Европа. Балканите, със задължителната добавка Западни, останаха като определение за по-нестабилната му част, тази на постюгославското пространство и Албания. Тази политическа география беше от полза за България, която се класира за "правилната" писта - тази на стабилната и реформираща се Югоизточна Европа и заедно с Румъния постигна своето членство в ЕС и НАТО.
Регионализъм без политика
За разлика от преименуването на Балканите, изчезването на България от политиката на региона не беше резултат от позитивна креативност на международната общност, а от национална недалновидност.
В отличие от всички правителства на прехода, които поддържаха активна и последователна линия по отношение на региона, правителството на ГЕРБ просто абдикира от полуострова. За по-голяма яснота дори закри съответната дирекция в Министерството на външните работи.
В двустранен план отношенията със съседните страни се оказаха хаотични, а контактите - епизодични и кампанийни. Българо-румънските отношения бяха подчинени на реципрочност от типа "кой е по-по-най" и служеха основно за обясняване на неуспехите по пътя към Шенген. Гърция беше примерът, който трябваше да се размахва като плашило. Сърбия на практика беше забравена, а п на запад погледът не стигаше.
Република Македония се използваше като инструмент за мобилизиране на електората и поле на борба за националистическия вот. Единствено връзките с Турция претърпяха някакво развитие, но при тях и динамиката, и дневният ред се диктуваха от турска страна и отговаряха на нейните приоритети и интереси.
Постепенно България се самоизолира от процесите в региона. Отношенията със съседите не бяха проактивни, а реактивни. Но реакцията в много случаи бе първосигнална, като при чехълчето, на убождания (а според запознати - на обаждания по мобилния телефон отвън).
Което позволи на някои съседни страни да изпробват и провокативни сондажи - негативни за страната ни коментари в македонските медии, изваждането на проблема за делимитацията на икономическите зони в Черно море от румънска страна, повдигането на въпроса за турските имоти в България неотдавна и т.н.
Впрочем струва си да се припомни, че преди години Турция също изпрати свой вицепремиер на частна обиколка из България, но тогава реакцията както на българския президент, така и на външното министерство бе достатъчно адекватна. А процесите в региона са твърде динамични, но без активно българско участие.
Вътрешната политика като външна
Парадоксално, но в немалко случаи България присъства в региона не като държава, а като партии, понякога дори като личности - особено в отношенията с Македония и Турция, където отделни политици се самонатовариха с провеждането (а и с претенцията за определянето) на политиката на държавата.
Причините са поне две. От едната страна е приглушената държавна активност в региона - като дейност на международното поле, но и като прозрачност, информация и дебат вътре в страната. От другата - редица политически партии залагат на националната емоция.
Това води до неадекватни реакции, като често българските институции - президент, премиер, външен министър, са принудени от вътрешнополитическия натиск да влизат в диалог не със своите партньори от съответните страни, а да коментират публикации в чужди медии, което не просто е неподходящо, но и ограничава полето за дипломатически действия.
България постепенно променя международния си имидж от страна на регионалния диалог и на позитивните двустранни връзки в страна на напрежението и проблемите със своите съседи. Резултатът е контрапродуктивен - не само че "тропането по масата" не води до напредък в решаването на откритите двустранни въпроси, но се губи чуваемостта на българските аргументи в Европа и промяната в българския подход се възприема като избиване на провинциални комплекси.
Изборът - евроинтеграция или национализми
Евроентусиазмът намалява. И в Брюксел, и в страните от региона. Като това засяга както страните кандидатки, разочаровани от забавянето и непрекъснато повишаващите се изисквания (понякога възприемани просто като завоалирано нежелание да бъдат допуснати в ЕС и НАТО), така и сред страните членки от региона (фрустрирани от периферния си статус).
За сметка на това национализмите се опитват да запълнят възникващия вакуум. Като най-динамичен се откроява албанският национализъм, криещ и най-много неизвестности за бъдещата стабилност на региона.
Но не следва да се подценява и избуяването на национализмите при търсенето на собствена идентичност у нововъзникналите държави (Босна и Херцеговина, Република Македония, Косово), както и бягството от проблемите на глобалния свят (характерно и за останалата част на Европа) в старите сръбски, хърватски, гръцки, румънски, български национализми. Най-разгърната идеологически и изведена в ранг на държавна политика тук изглежда идеята за неоосманизма в Турция.
Несъвпадението между етнически пространства и държавни граници, както и наличието на специфични етнодържавни оси (Гърция-Кипър, Румъния-Молдова, България-Македония, Турция-Северен Кипър, Албания-Косово, Сърбия-Република Сръбска в Босна и Херцеговина) при тенденцията за директно трансфериране на историята в политика, генерират по-често дестабилизиращ потенциал, отколкото добросъседство.
От тази гледна точка укрепването на държавността и стабилизирането на Босна и Херцеговина и Република Македония, които изглеждат най-уязвимите звена в регионалната архитектура, е от интерес на всички страни от региона, а и на Европа като цяло.
Българската кауза
Теоретически всичко е ясно - българската политика трябва да съответства на националните интереси. Нещата стават по-сложни, когато се опитаме да дефинираме тези интереси - като стратегическа, при това национална, а не партийна линия. И съвсем избледняват, когато всичко това трябва да се преведе на езика на конкретните политически инициативи и действия.
Необходимостта от национален дебат, който да дефинира дългосрочна визия за политиката на България в региона, изглежда очевидна. Но и съпроводена с огромна доза скептицизъм относно евентуалния резултат - доколкото, както и при всяка друга политическа дискусия у нас, децибелите на епитетите получават по-добра обществена чуваемост от аргументите на разума. А и разбирателството се очертава като най-дефицитната стока на българския политически пазар.
Подкрепяме ЕС, споделяме позицията на ЕС и т.н. - декларации от този тип нееднократно звучат от устата на българските политици след присъединяването към съюза. Сами по себе си те са политически нонсенс - страната ни е член на ЕС и следва не да подкрепя, а да участва в изработването на тези позиции.
От двете реални алтернативи пред нея България негласно избра пасивната: да се "претопи" в рамките на общата външна политика и политика на сигурност на ЕС, практически отсъствайки с позиция при вземането на решения.
Другата опция бе открилата се възможност с помощта и в рамките на ЕС българските външнополитически позиции и инициативи да получат много по-голям отклик и реализация - когато ги има. Неслучайно всички наши партньори подчертаваха, че разчитат на българските познания, опит, експертиза по отношение на Балканите, Черноморския регион, постсъветското пространство, Средна Азия.
И се интересуваха от българските позиции по тези въпроси. Като заявлението на американския президент Буш в София преди време, че е дошъл да консултира въпроса за евентуалната тогава независимост на Косово, съвсем не беше дипломатическа куртоазия.
България се нуждае от Балканите. Без тях тя може да разчита само на периферна роля в глобалния свят - а дори и в европейския. Глобализацията предполага и регионализация - особено за субектите с по-незначителна международна тежест. България не би могла да има претенции за глобален лидер - никой не очаква от нас да сме водещи по отношение на ядрената програма на Северна Корея например.
Но тя има достатъчен потенциал, за да бъде значим регионален играч. А чрез ролята си в региона - и международен фактор. Иначе казано - България е заинтересована от позитивен международен имидж на региона, от стабилност и сигурност в него - не само без военни конфликти, но и без двустранни напрежения. И разбира се - от своя дългосрочна и последователна регионална политика.
*Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения
