Мевсим между бреговете

Доц. д-р Юлия Николова

По повод книгата на Хюсеин Мевсим „Между два бряга”, издателство „Жанет 45”, Пд, 2013

Филолог по образование и по призвание, възпитаник на Пловдивския университет, а сега професор в Анкарския университет, проф. д-р Хюсеин Мевсим е автор на няколко десетки книги (на български и турски език).

На българския читател е известен със стихосбирката си „Открехнат прозорец” (2001), „Пътуването на Чудомир в Турция, 1932 г.” (2012), с настоящата – „Между два бряга” (2013), както и с многобройните си публикации в научните издания на Пловдивския, Благоевградския, Шуменския и Великотърновския университет. Широката читателска публика у нас той зарадва с превода на романа на Решад Нури „Листопад” (2010). Превежда и публикува „Съвременна турска поезия” (2008) и много други.

Пред читателите от Република Турция той откри непознати за тях (а и за съвременния български читател) страници от културните и литературни контакти на двете балкански страни. Автор е на книгите (на турски език) „Одрин през български очи” (2009), „Истанбул през български очи” (2011), „Бурса през български очи”(2010) – издания, свързани с негов мащабен научен проект. Наскоро излязоха в превод дневниците на Богдан Филов „Пътуване из Родопите, Тракия и Македония, 1912 – 1916”. Автор е на монография за Константин Костенечки. Превежда и издава в общ сборник пиесите на Станислав Стратиев, Стефан Цанев, Христо Бойчев (2006), както и книги на приятелите си състуденти – Антон Баев и Христо Карастоянов. Съставител и преводач е на антология с българска женска поезия, която носи (на турски език) чудесното заглавие „Тъй, както слънцето се оглежда и в капката роса” (2004), и т.н. Преподавател, литературен историк, лексикограф, преводач, поет – трудно е да се каже кое е по-значимото поприще на Хюсеин Мевсим. В поместените в LiterNet негови поетически шедьоври – хайку, личи как зримата вселена и всеки образ в нея той възприема като написан или пишещ се всеки миг поетически свят. Например:

Жеравно ято –

връх на подострен молив.

Каква поема!

Книгата със симптоматичното заглавие „Между два бряга” носи кратката характеристика „студии и есета”. Но всеки един текст като че ли внушава спецификите и на двата жанра. Научната ерудираност и обективност, богатството и точността на конкретните факти се преплитат често с емоционалните оценки на автора или с умелото вглеждане и акцента на екскурзовода-преводач. Погледът към миналото се пресича с настоящето и търси мярката си чрез него. И обратно – настоящето съгражда своя етичен и естетически образ чрез виденията от миналото. Неслучайно Хюсеин сам изповядва, че зад видимото непременно се крие и нещо невидимо. Тази взаимна обратимост поетът Антон Баев свързва със заглавието на книгата. В „Думи за Хюсеин Мевсим” той споделя: Но изследователството на изворите е само единият бряг, на който е стъпил този пришълец от друго време. Другият е днешното литературно писане – усърдието да откриваш и пренасяш от единия на другия бряг текст след текст, автор след автор, постановка след постановка.

Книгата съдържа 24 самостоятелни изследвания, повечето от които са четени на международни конференции и симпозиуми и отразяват научните занимания на Хюсеин Мевсим от последните няколко години. Анализите и фактите в тях обхващат културни и исторически събития, станали в продължение на над шест века! Като някакъв дивен великан с един размах, дори само в един единствен текст авторът преброжда епохите и пространствата. Например, говорейки за Одрин и джамията „Селимие”, авторът започва с казаното в „Житие на Стефан Лазаревич” (1431) от Константин Костенечки, допълва го с „Деница новоболгарскаго образования” (1842) на Васил Априлов, с изреченото в сп. „Читалище” през 1872 г., с пътните бележки на Димитър Моллов, публикувани в 1888 г. в „Периодическо списание”, на Борис Йоцов от 1912 г., на Иван Вазов от 1914 и 1920 г., с разказите на Йордан Йовков, с пътеписа „От София към Одрин” на Петко Росен от 1927 г. и т.н. Затова и доц. д-р Живко Иванов в „Думи за Хюсеин Мевсим” пише: Новата книга на Хюсеин Мевсим е поредната концентрация на творческата му енергия и изследователска продуктивност. Съчетанието на последното с високо качество на текстовете е сред най-тежките и почти неосъществими задачи на всеки учен. Не съм впечатлен, а съм изумен как Хюсеин Мевсим ги постига.

Тематично материалите обхващат няколко обикнати и занимаващи автора проблема. Един от тях е свързан с въпросите за превода, особено за употребата на турцизмите в произведенията на българските творци предимно от XIX век. (Такива са „Анадъмну, хаджи Коста?, или за криворазбраните турцизми във възрожденските текстове”, „Някои проблеми на рецепцията на Йордан Йовков на турски език и преводът на заглавието „По жицата”, „За превода на едно АтанасДалчево стихотворение от студенти по българистика в Анкара”, „Отново за съдбата на турцизмите в съвременния български език” – последният текст е разработен съвместно с доц. д-р Красимира Чакърова). Не може да не изненада фактът, че популярният все пак Йовков е превеждан на турски език не от български, а от немски, френски и английски език! Че в небрежно добавените към произведенията на българските възрожденски писатели т. нар. речници на чужди, редки и старинни думи, турцизмите често са осмислени така, че правят текстовете непонятни, дори комични. Така думите на хаджи Коста от Войниковата комедия, с които той се противопоставя на претенциите на жена си и дъщеря си относно бъдещия зет – Ма че какъв сякаш? От небето със джюмбюл ли да е слязъл? - трябва да се преведат (според речника) – От небето със зюмбюл ли да е слязъл?, вместо правилното От небето с торба (плетена торба за пазаруване) ли да е слязъл? и т.н.

Но Хюсеин Мевсим не само констатира неточностите. Той предлага един изключително наложителен и ценен проект, върху който би трябвало да работят съвременните преводачи: Смятам, че с отдалечаването във времето турцизмите все повече се „капсулират”, „закостеняват”, „избистрянето” им става все по-трудно и проблематично, което ги превръща в костелив орех, спъни камък при възприятието на литературните творби. Изхождайки от тази точка, мисля, че крайно наложително е да се подеме инициатива за точното и конкретното контекстово поясняване на турцизмите в класическите произведения на българската литература.

Книгата поставя и други сериозни въпроси. Например, в послеслова си към сборника „Съвременни турски пиеси” (изд. Балкани, 2007), озаглавен „Поглед върху историята на турския национален театър и драматургия”, той говори за слабите контакти между двете страни по отношение на театрални постановки. За неоткрити и неизползвани възможности.

По-голяма част от текстовете в „Между два бряга” са посветени на пътните бележки и очерци на български писатели за Турция. Тук са издирените от множество архиви и стари периодични издания впечатления за Анкара, Бурса, Цариград, Мудания и др. от такива творци, като Иван Вазов, Никола Начов, от журналистите Петър Даскалов (1909) и Георги Кереков (1928), от Чудомир (1932) и др. И обратно – на Селим Сърръ Тарджан за София от 1932 г. Още един виден балкански творец – Иво Андрич, е включен в поредицата от тоя тип издирвания.

В „Светинята край Златния рог в българската литература” и в „Балкапан хан като интимно-публично пространство на българите в Цариград през XIX век” авторът извайва с много любов любимите български топоси и обиталища в Цариград.

Посочените изследвания разкриват трайния интерес на Хюсеин Мевсим към два много близки клона на една нова, дълго обговаряна и все още неосъществена посока на литературноизследователската работа – на литературната география и тая на географията на литературата. Хюсеин все още дири нейните същински посоки, нейната методология, но несъмнено е един от пионерите в тая област.

Дълбоко личен и силно емоционален характер имат материалите „Решад Нури – лично”, „Мухаджирът, или за един неизследван образ в българската литература” и особено есеистичният разказ-изповед за Истанбул и Анкара с находчивото заглавие „Сто лица и столица”. Тук той е надминал самия себе си, разкривайки докрай огъня на сърцето си, поетическия свят на душата си и мъдростта на разума си.

И да се върна към заглавието. То е не само симптоматично, но и изключително многозначно. От конкретния географски топос през тезата на времевите брегове в творчеството на Хюсеин Мевсим, които той прескача безпрепятствено, до безспорното внушение за връзката между културите на два народа. Както посочва и проф. д-р Светлозар Игов, Хюсеин е преподавател, колега, филолог, посветил се на посредничеството между два езика, две култури в общия контекст на една трагична и величава, изпълнена с превратности обща история. За един сравнително кратък период той успя да представи доста неща от двете култури в превод, да напише впечатляващи изследвания върху взаимните исторически и културни отношения между двата народа. Не просто с доброто владеене на двата езика, но и с широкото хуманитарно познание за двете култури и с изтънчения естетически усет на поет.

Хюсеин – допълва и проф. д-р Клео Протохристова, – някак изначално знае, че писането и четенето имат силата да ни правят по-добри, че текстовете могат да изграждат мостове, дори и над (както пеят Саймън и Гарфънкъл) най-тревожно развълнуваните води; че изборът на литературата е кауза, когато съдбата е решила да те разпъне на два бряга и да ти възложи трудната, изнурителна мисия да хармонизираш света, търсейки изцеление за грешки и предразсъдъци, трупани с векове на всеки от тях.

Още чрез стиховете от първата си стихосбирка „Открехнат прозорец” Хюсеин пророкува същността на настоящата си книга:

Няма разделени брегове –

нима не виждате

колко сръчно шетат

между тях вълните –

целувките си да им предадат.

Когато през 1840 г. един от първите големи антрополози Луис Морган живее между индианците (при племето на ирокезите), за да проучи културата им и, сам носител на друга култура, се опитва да утвърди толерантни човешки взаимоотношения, той е наречен от тях Таядаовукух (в буквален превод – Този, който гради мостове). В нашето време Хюсеин Мевсим би могъл да носи същото име – „Този, който гради мостове”.

 

Доц. д-р Юлия Николова

 

Бел.ред. Думи, произнесени на премиерата на книгата на 5 декември 2013 г. в Пловдив.

 

 

Откъс от есето „Сто лица и столица” от Хюсеин Мевсим

Истанбул е красавица по рождение, небрежността й към външността си, размазаният грим, подпухналите й очи след пиянска или безсънна нощ я правят по-привлекателна, естествената и хубост – нали й е божи дар! – не може да се крие, тя избуява и под най-плътното було, не са й нужни особени козметични средства и усилия да бъде разкрасена, докато Анкара е попринудена изкуствено да поддържа красотата и линиите си, често се подлага на естетически операции, ляга под скалпела, за да коригира ту една, ту друга форма на тялото си.

Истанбул е хубавица, с която ще прекарате незабравима нощ, тя ще ви се отдаде толкова страстно и така запомнящо се, че ще си струва цял живот да помните и бленувате тези мигове на споделеност, но никога няма да бъдете уверен дали предишната вечер тя не е била в чужди обятия и дали няма да ви изневери още на следващата с друг, показвайки ви вратата.

„На времето, парите и жените в Истанбул не се доверявайте“, гласи една турска поговорка. Времето – ясно! – влияние на различни морета, климати и т.н., поради което в един ден можете да изживеете и четирите годишни сезона; за парите също – от една страна, той е обетованият град... единственмегдан за борба и сполука, за широк размах на силите (П.П. Славейков), същевременно и място, където богатството е сиамският близнак на бедността, но защо поговорката така се отзовава за истанбулчанки?! Струва ми се, че в случая по-правилно би било да се визира самият град, а не нежната му половина. Докато с бледоликата и изпосталяла Анкара може би няма да прекарате огнени нощи, тя няма да ви се отдаде безостатъчно, обсипвайки ви с пламенни ласки, но ще ви бъде вярна и предана до края на живота си, никога няма да ви изостави. Тя ще ви стиска нежно и отдадено за ръката и в предсмъртните ви мигове, бъдете уверен – ще ви жалее дълго, ще ходи в траур, ще унива след вас, дори ще загуби желанието си за живот, а Истанбул – също бъдете убеден! – ще ви зареже автоматично в мига, в който загубите сили. Истанбул е пращящата жизненост, прекипялата енергия, потенция, темпо, неистов пулс... а Анкара е хладно-разумната и пресметливо-точната във всичко госпожа, еднотипно облечена, отмерва всяка своя крачка, действа на принципа „бавно, но сигурно“, обещава ви един уравновесен живот, без спадове и възвисявания, респективно без сривове. Тя е спокойната и осигурена старост, непременната пенсия, наследство, внуци, богата зестра... а Истанбул е пълната с неизвестност старина, старческият дом в най-добрия случай.

Истанбул е любов от пръв поглед, „циганска печка“, мигновена смърт... а Анкара е дълго флиртуване, трезво-пресметлива, хладно-разсъдъчна обич, в която предварително са изчислени всички печалби и загуби, продължителна агония, бавно и почти ритуално склопване на очите.

 http://www.kultura.bg