Въпросът с турското малцинство е като църковния дебат – има ли жената душа?

понеделник, декември 04, 2017 |

Въпросът с турското малцинство е като църковния дебат – има ли жената душа?
Георги Боздуганов
19 години България отказва да даде собствена дефиниция на категорията “национално малцинство"
   
Настоящият дебат за съществуването на турско малцинство в България удивително прилича на известния отпреди 14 века схоластичен спор на църковния събор в Маскон по въпроса “Има ли жената душа?”. Според някои автори положителният отговор е надделял само с един глас повече. Спорно е дали такъв дебат изобщо се е състоял. Днес подобен въпрос звучи абсурдно и вероятно се смеете. Е, и аз бих се смял като слушам днешните “аргументи” на нацистки демагози и лица с твърде къси умствени хоризонти, ако въпросът за модерната българска нация, изградена от различни етноси не бе достатъчно сериозен.
     Признаването на българските граждани с турски етнос за национално малцинство означава поемане на нормативно регламентирани гаранции от страна на държавната власт (парламент, правителство, местна власт) за ефективно подпомагане на вероизповеданието, изучаването на езика и културните традиции, както и равни условия за всестранна реализация в обществото. Нищо повече, нито по-малко. Не става дума за признаване на колективни права, каквито българското законодателство не допуска, а за ангажимент на държавата при съвместно упражняване на индивидуални права в съответствие с разпоредбите на Конституцията и международните договори по които България е страна. Повърхностно погледнато разликата е малка, но всъщност е голяма и с важно значение. Например — държавата подпомага православното вероизповедание, но това не означава, че християните придобиват някакви колективни права, които им дават регламентирани привилегии.
     Проблемът за правата и интеграцията на лицата принадлежащи към малцинствени етнически общности е световен и в частност засяга почти всички държави на нашия континент, което наложи европейските институции да приемат Рамкова конвенция за защита на националните малцинства и Конвенция за защита правата на човека.
     България се присъедини към Рамковата конвенция през 1997 г. и група комунистически депутати с откровен националистически уклон незабавно атакуваха подписването с искане към Конституционния съд да бъдат обявени за противоречащи на основния закон отделни текстове и Конвенцията като цяло. На 18 февруари 1998 г. Конституционният съд отхвърли иска с Решение: “Разпоредбите на чл. 7, 8, 9, 10 и 11 от Рамковата конвенция за защита на националните малцинства, подписана на 9 октомври 1997 г., както и конвенцията изцяло, съответстват на Конституцията на Република България.” През 1998 г. Народното събрание ратифицира Конвенцията със закон, което я прави задължителна за прилагане от българското правораздаване и въпросът изглеждаше приключен. Приключен, ама не съвсем, защото както казват, дяволът е в детайлите Конвенцията дава възможност на всяка присъединила се държава да приеме собствена дефиниция на категорията “национално малцинство” в съответствие с духа на документа. България не го прави вече… 19 години, което поражда редица въпроси: 
— Ще денонсира ли Парламентът Рамковата конвенция след като две десетилетия не иска да даде определение на понятие, което е предмет на договор приет със закон? В противен случай всички български граждани оставаме задължени да спазваме закон без да знаем за какво се отнася. Абсурдността на идеята за официален отказ от изпълнение на Конвенцията е отделен въпрос, но и самата политическа практика пращи от абсурди. Да се правят сравнения и да се извличат доводи от политиката на Франция, Белгия, Турция и Гърция е безсмислено, тъй като тези държави не са се присъединили към Рамковата конвенция.
— Вторият въпрос е по-лесен: Каква част от населението на страната са 588 318 души, които са се самоопределили като етнически турци при официалното преброяване през 2011 г.? По-голяма или по-малка? Утвърдителен отговор на първата възможност от дилемата води към психиатрията, а на втората означава, че те са малцинство и то предостатъчно многобройно, за да бъде игнорирано. Гражданско национално малцинство — хора с различен етнос, език, религия и културни традиции. При използването на недефинираното официално словосъчетание “национално малцинство“ е уместно да се добавя и определението “гражданско”, за да се подчертае съвременният характер на нашата нация и да се избегнат спекулации с многопосочната конотация на понятието „национално“.
— На какво основание българските институции изискват от други държави признаването за национални малцинства на групи с български корени и гарантирано подпомагане при изучаването на езика и културните традиции, след като самите те не знаят значението на използвания термин? Постигнатото в Украйна и Албания е безспорен успех, заслужаващ адмирации, но не оправдава превръщането в низ от мъртви букви ратифицирания текст на Рамковата конвенция. Член 15 например гласи: “Страните се задължават да създават необходимите условия за ефективното участие на лицата, принадлежащи към национални малцинства, в културния, социалния и икономическия живот, както и в обществените дейности, по-специално онези, които ги засягат. “ Какви условия за ефективното участие на турското население в икономическия живот има в региони където безработицата е с размери на епидемия, а финансовите репресии над тютюнопроизводителите са смазващи? Въпросът е риторичен.
— Не е ли напълно ясно, че когато не се изплащат заплати на имами и не се назначават учители, местата им ще се заемат от добре платени пратеници на Фехтулах Гюлен или радикални ислямисти, застрашаващи сигурността на страната? Въпросът също е риторичен.
— Не е ли пределно ясно, че съчетаването на двойни стандарти от щраусова позиция съвсем не е политически далновидно, а заравянето на глава в пясъка остава други телесни части примамливо открити за своеобразни щения? Да забравяме ли, че вътрешният сепаратизъм и етническата сегрегация са имали винаги пагубни последици на Балканите?
— Дали държавната политика ще се стреми към утвърждаване на мултикултурна гражданска нация,  водена от разбирането за справедливост, или неприлично ще се накланя към демагогията, за да задоволи личните властови и икономически приоритети на лица, които умело спекулират с внушения за крехкостта на “етническия мир”?  
      Всякакви “патриотични” заклинания за “отцепване на територии”, “автономия”, “потурчване” и пр. са продължение на лъжите въведени в обръщение от комунистическия артикулационен апарат и повтаряни до втръсване от партийни функционери и служители на ДС. С три цели:
— оправдаване на отвратителното престъпление “Възродителен процес”
— печелене на политически дивиденти от националистически формации чрез създаване на илюзии за етническо превъзходство, съчетано с насаждане на страхова психоза от “турска опасност” в главите на необразовани и умствено лабилни лица — поддържане на контролираната от Кремъл и бивши служители на ДС сарайско-библиотекарска корпорация, която използва аналогични методи за манипулация, обявявайки се за единствен гарант срещу нов “възродителен процес” и същевременно държи в ръцете си почти всички икономически лостове в областите с предимно турско население. Методите са познати —“обръчи от фирми”, “разпределяне на порции” и пр.
    Сарайската корпорация и националистическите формации вече 27 години работят в синхрон като скачени съдове с кремълска пъпна връв, периодично напомвани с отровата на разделението и омразата. Стратегията на вътрешния раздор е характерна за традиционната московска политика, която неизменно се стреми да превърне Балканите в своя сфера на влияние.
    Главните противници на признаването на турско малцинство изтъкват като аргумент наличието на заплаха с претенции за откъсване на територии. Въпреки че подобни твърдения са чиста измислица, и прекрояванвто на граници на държави от Европейския съюз е фикция за дебили,  задължително трябва да се отговори на въпросите “Има ли Р Турция интереси към България?” и “Предприемала ли е враждебни действия към страната ни?” Интереси, разбира се, има: 
— на първо място се стреми да поддържа приятелски отношения на добър съсед
— стреми се към взаимноизгодно икономическо сътрудничество чрез инвестиции, облекчени регулационни режими и др.
— взаимопомощ и взаимодействие в рамките на НАТО
— би желала да разчита на помощ от България, като страна член на ЕС, в случаите когато възникне напрежение с европейските институции и очаква подкрепа за своето евентуално еврочленство
 — заинтересована е етническите турци в България да имат добър живот, равнопоставеност в обществото и зачитане на правата им точно така, както и България е заинтерсована за етническите български малцинства в чужбина.
     Турция не е демонстрирала вражеско отношение към отечеството ни от деня на своето създаване и аргументация с исторически препратки към времето на доминация на Османската империя на Балканите е най-малкото неуместна.
Трудно е дори да се измислят примери (извън принципите на блоково противопоставяне през годините на Студената война) за прояви на заплаха от турска страна през 92-годишната ни обща история.
     През 1925 г. в Ангора (Анкара) между двете държави е сключен Договор за приятелство между България и Турция, чийто Член 1 гласи: “Ще сѫществува ненакърняемъ миръ и искрено и вѣчно приятелство между Царство България и Турската Република.” В допълнителния Протокол, който е неразделна част от договора е записано: “Дветѣ Правителства се задължаватъ помежду си да осигурятъ, респективно, на мюсюлманскитѣ малцинства въ България, ползуването отъ всички разпореждания за покровителството на малцинствата, уговорени въ Ньойския договоръ, и на българскитѣ малцинства въ Турция — отъ разпорежданията за покровителството на малцинствата, уговорени въ Лозанския договоръ.” Договорът е безсрочен, в сила е и до днес и дори продължава да дава основания за предявяване на претенции от български политически дейци.
    Нов двустранен договор с разширен обхват е подписан и ратифициран от Народното събрание през 1992 г. — Договор за приятелство, добросъседство, сътрудничество и сигурност между Република България и Република Турция. Според Чл. 1: “Република България и Република Турция са приятелски страни и базират своите отношения върху взаимното доверие, сътрудничество и добросъседство. Страните потвърждават своята твърда решимост да развиват активно своите отношения във всички области на основата на принципите на взаимното зачитане на независимостта, суверенитета, териториалната цялост, неприкосновеността на границите, ненамесата във вътрешните работи, равноправието и взаимния интерес.”
    Договорите определят общата рамка на взаимоотношенията и конкретните действия на Анкара са в съответствие с подписаното.
    До началото на Втората световна война провежданата политика е в духа на разбирателството, за което допринася голямото уважение и изграденото доверие между цар Борис III и бащата на новата турска република – Мустафа Кемал. На погребението му през 1938 г. българският монарх изпраща гвардейска рота, която отдава последна почит на турския национален герой. Същата година турският външен министър Арас съветва своя румънски колега да бъде уреден Добруджанският въпрос, като изтъква “човешкото третиране на турското малцинство в България” и настоява за добри условия за българското малцинство в Румъния. През февруари 1940 г., на Съвета на Балканската антанта в Белград, турските дипломати са първите, които правят предложение Южна Добруджа да бъде върната на България. Предложението силно впечатлява наблюдателите от Европа и САЩ.
    През февруари 1941 г., непосредствено преди насилственото присъединяване на България към Тристранния пакт и навлизането на Вермахта в страната, е подписана Българско-турска декларация, с която двете страни гарантират, че “неизменна основа на тяхната външна политика е въздържането от всякакво нападение”, за “да запазят непокътнато доверието и приятелството”. Въпреки заявените миролюбиви намерения Турция разполага дивизии в Одринска Тракия, което дава основания на цар Борис и правителството в продължение на 4 години да изтъкват пред Хитлер “грозяща опасност” и да отказват всякакво участие на българската армия в месомелачката на бойните фронтове. Тепърва на бял свят ще излизат документи за тайната дипломация, която чрез този своеобразен военен “паритет” е спасила от гибел десетки хиляди български войни.
    Правителството в Анкара е подложено на непрестанен огромен натиск от Великобритания и Съветския съюз да се включи във войната. През декември 1941 г. в хода на преговорите за сключване на съветско-британски договор Сталин предлага на външния министър Антъни Идън при уреждане на следвоенното устройство на Европа Турция да получи “населения с турци район на България, на юг от Бургас” и добавя, “че отнемането от България на Бургаския регион ще бъде наказание за поведението на България по време на войната. България трябва в някаква степен да пострада териториално и на границата си с Югославия. За България е напълно достатъчно да има едно морско пристанище — във Варна”.(!!!) Идън отклонява предложението, а Турция не се поддава на изкушенията, което става известно дори на германското разузнаване и е обект на специален доклад, запазен и до днес.
  Натискът се засилва по дипломатическите канали и на последвалите конференции на най-високо равнище в Адана, Кайро и Техеран. На Техеранската конференция през ноември 1943 г. Сталин директно заявява, че Съветският съюз ще обяви война на България, ако Турция се присъедини към Съюзниците и влезе във война с България.  
    Управляващите в Анкара отказват не само да включат армията във войната. Отказват дори да пропуснат британски кораби и подводници през Проливите, както и да предоставят летища за ползване от коалиционната авиация. През 1943-44 г. съюзническите бомбардировачи излитат от Северна Африка и Италия, и въпреки че ефектът на рейдовете е значително ограничен поради големите разстояния, центърът на София е в руини, държавната администрация е парализирана и няколко хиляди граждани загиват. В случай че самолетите излитаха от Одрин и Лозенград, в България щеше да се отвори адът — “бомбени килими” с пълно опустошаване на българските градове и инфраструктура. За когото е трудно да си го представи — да погледне снимките на разрухата в Германия.
    Турция запазва неутралитет почти през цялата война и застава на страната на Антихитлеристката коалиция едва в края на февруари 1945 г. когато Райхът е в колапс и сраженията се водят на германска територия. Причината за тази политика е комплексна и не може да се определя единствено от добронамереност към България в съответствие със сключените двустранни договори. Най-общо казано, тя се корени в категоричното нежелание на Анкара Балканите да се превърнат в бойно поле на огромни армии с милиони убити и масови разрушения.
     През 1944 г. турското правителство се опитва да помогне на България за цялостно излизане от войната, чрез сключване на примирие с Великобритания и САЩ и така страната ни да избегне съветската окупация. В края на август премиерът Шукрю Сарачоглу директно изразява недоволство пред американския посланик Стейнхард за забавянето на преговорите. Провалът на примирието е резултат от недостатъчната решителност на управляващите в София и предателството на българския преговарящ Стойчо Мошанов.
    Последвалите твърдения на комунистическата пропаганда и специално на секретаря на ЦК на БКП Цола Драгойчева за предвидена 10-годишна турска окупация са документално доказана стопроцентова лъжа, разпространявана десетилетия наред от инструктирани офицери на Държавна сигурност.
    През комунистическия период Турция не предприема враждебни действия дори когато живковият режим извършва безпрецедентните престъпни изстъпления с “Възродителния процес”. Нещо повече - тя не прекъсва двустранните дипломатически отношения дори когато е принудена да приюти 360 000 души нагло изхвърлени от страната ни под евфемистичния лозунг “Голямата екскурзия”.
    Такава е хрониката на фактите, които не подлежат на оспорване и произволни интерпретации.
     Който желае да върти измислици за заплахи и опасности, нека първо прочете написаното още веднъж.
    Признаването на турско малцинство не е стъпка към национална дезинтеграция. Точно обратното - държавната закрила в споменатите насоки е израз на модерен граждански патриотизъм за сплотяване на мултикултурната българска нация. За да не се възприемат българските турци като пренебрегнати хора от някаква втора категория и да не се съмняват, че страната ни е отечество за всички свои граждани.
    Някога, воден от категоричното си разбиране за европейската принадлежност на Турция и балканските държави, Кемал Ататюрк заявява в своя реч пред Великото национално събрание в Анкара: “Нечовешка и в крайна сметка достойна за съжаление е системата, при която се заставят хората да се хващат гуша за гуша, за да се направят уж щастливи. Единственото средство за ощастливяване на хората са действията и усилията, които водят към взеаимно сближение, към взаимно задоволяване на материалните и духовните потребности. Истинското щастие на обществото е възможно само в условията на световен мир, ако се множат и постигат успехи привържениците на този висш идеал.“

http://www.faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/vaprosat-s-turskoto-maltsinstvo-e-kato-tsarkovniya-debat-ima-li-zhenata-dusha

0 коментара:

Публикуване на коментар