В продължение на 56 години “бившият” Метин Фаиков от Кърджали, днес избрал си истанбулския псевдоним Бурхан Ардагил, e смятал, че служи на родината си. Работил е като художник и халф към ДФК “Арда”, към болницата и тогавашната ХЕИ. Като баш приятел на Назъм Хикмет е уличен, че е имал “ош-беш” с българските тайни служби, но това е ставало на високо ниво, играе една от централните роли в пиесата на Хикмет “Легенда за любовта”.
Метин-Бурхан с колежката си Станка Димитрова са и първите аранжори към Наркооп. Заедно с нея основават и Групата на художниците към СБХ. “Лудата” майсторка на шевици и черги с маслени бои, още преди Людмила Живкова да открие криптата в храма “Александър Невски”, прави първото й подобие в родопския джендем. Затова двамата са отпратени в трета глуха линия.
Нарочват Бурхан за “агент” на турското разузнаване четвърт век преди “възродителния процес”. В навечерието на промените учредява Демократичната лига на турското население в България, в която членуват и християни. За ДПС, за Доган, дори и за Вежди Рашидов, с когото са роднини, не обелва и дума. С кеф си спомня обаче как е поел на собствени разноски Доньо Донев в истанбулския си дом край Босфора и малко преди смъртта му.
- Бурхан ефенди, в ония мътни времена всички турски интелектуалци бяхте спрягани за агенти на ДС. Дори и Сокола се оказа човек на тайните служби. А ти, след 20 години емиграция, се пишеш дисидент №1?
- Оказа се, че повече от 25 години съм бил в обсега на ДС. Почти всяка седмица ме взимаха от къщи с милиционерска кола с буркан, по личното нареждане на др. Петър Ламбев (запазваме си правото да чуем и неговото становище – бел. ред.). Обработваха ме директно и в мазето, и в канцеларията му. По най-джелатския начин! Ламбев веднъж счупи дървения стол, на който седях. Измъкна крака му и като взе да ме налага, да ме удря по главата… Изгубих съзнание. Било е 1984-та.
- Какво се случи след това?
- Вкараха ме в болницата. Един цивилен варди пред вратата, сякаш съм най-големият шпионин, пазят ме като престъпник от висша класа. Дори пуснали слух, че у мен намерили радиопредавател.
Пълни тъпотии! На тези ченгета бях “снесъл”, че преди няколко дни чукахме една даскалица ли беше, медсестра ли, какво значение има, край с. Черноочене. А там, на поляните, бях видял разпънати антени. Предупредих органите на реда. Но докато отидат, от предавателя не беше останала и следа. Аз съм си патриот! Но е трябвало да стана изкупителна жертва, понеже бях вече вписан в графата “инакомислещ”.
- И после?
- Настана най-големият кошмар в живота ми!!! Редовно си ме млатеха в подземията на милицията, без да имат и грам повод. Е, ако езикът ти е малко по-дълъг от този на другите, нали трябва да се скъси… Най-големият джелатин беше именно този Ламбев. Пред него ген. Мирчев “бледнееше” – само веднъж опря пистолета си в слепоочието ми и ми казва: “Когато и да е, от това ще умреш!”
- Събра ли смелост да му отговориш подобаващо?
- Разбира се, помня и точните си думи: “Кой си ти, джанъм?! Единствено Всевишният, който е и ваш, и наш, ще отсъди кой, кога и от какво ще си отиде. Ти май се вземаш твърде насериозно, генерале!
Аз, дето съм творец и общувам с духовния свят, нямам претенции подобни на твоите.” Прибра си пищова в кобура.
- В съвременните медицински енциклопедии, по-точно в учебниците по патоанатомия, присъстваш като уникален “експонат”, който вследствие на инквизиции е намалил ръста си с цели… 10 сантиметра. Как се получи подобно “смаляване” у теб?!
- Преди да попадна в лапите на ДС, бях 175 сантиметра висок. Не само художник, актьор, но и активен спортист, един от най-добрите защитници на ФК “Арда” (Кж). Тогава тимът беше в “Б” републиканска футболна група. Можеше да ми се опре единствено Желязко Желев. Но ме нарочиха за шпионин и оттук тръгнаха ядовете ми. За последно това ченге (Ламбев – б.а.) ме преби в кабинета си. Осаферих се чак в болницата. Не пускат близките ми чаша вода да ми дадат, раните да ми измият. Пред болничната стая варди униформен пазвантин. Още не съм сбрал “душа у тело”, както викат бракята македонци, влизат двама въз яки левенти. Просват ме на земята. Събличат ме до голо. Обръщат ме с лице към пода... Завързаха ми две жици в гърба, като на животно пред заколение (за подобни издевателства няма свидетелства дори в архивите на ДС). Всичко това става в самата болнична стая. Видях само как от тялото ми излиза огън. Замириса на изгоряла плът…
След това нищо не помня…
- Пребиван, млатен със столове, изтезаван, “горен на “електрическа” клада”! Как оцеля все пак бе, човече?
- Събуждам се един Божи ден, било е след седмица две. Отварям очи. А над главата ми виси небесен ангел – медицинската сестра. Питам я какво е станало с мен. Успокоява ме в “академичен” стил: “Разболя се. Трай си! По-добре недей да питаш повече, понеже сега можеше да бъдеш и… в моргата!”
- С какво ти помогна “небесният ангел”, наречен медсестра?- С абсолютно нищо! Опитах се да стана от болничното легло. До този момент бях висок 175 см, абсолютен левент! Изведнъж се почувствах пълен капут, не, по-скоро лилипут. Знаеш ли какво е да се “събудиш” след такъв тормоз и да се усетиш, че си се … смалил с 10 см?! Майката ми разгониха!!!
Бурхане, слушам невероятния ти разказ и настръхвам. Така би подействал и на читателите ни. Та ти си “застрашавал” националната ни сигурност в ония “безметежни” за милиони соцбългари времена повече и от “империалистическата” ядрена бомба, дори от самия “Чичо Сам” и от цялата му рода?!
- Как са те оставили все пак жив?
- Престани да се будалкаш (кръшен смях)! След като се освестих, се оказа, че покрай гръбначния ми стълб има две огромни дупки от 220-волтовия ток. Който не вярва, нека сам си направи подобен експеримент. Кървящи рани, където са били вързани жиците. Толкова големи, колкото да влезнат две кокоши яйца! Известният тогава хирург д-р Трифонов, Бог да го прости, хич не му дремеше кой ще легне под скалпела му. Аз бях отписан от “системата” – нали съм “враг” №1 на народа?! Но той пък се оказа свестен човек, който ми подаде ръка. Вече бях с “направление” каменните легла с номерца на десния крак, където труповете се къпят за последно с маркуч, когато съзря стария си приятел. Въпреки БКП-наставленията, а тогава ходжите бяха с червен партиен билет и вече ми бяха запазили “място” в турските гробища… Но адашът ти реши да ме “позакърпи”.
- Моите искрени “съболезнования” за всичко, случило се в битието ти. Роден си в една страна, която отдавна знаеш, че по-скоро би трябвало да се нарича “Абсурдистан”. Таиш ли злоба към родината си? И по-конкретно – ако видиш този, който те е “смалил” със 10 см, какво би предприел спрямо него?
- Забравям старите си рани! Колкото и патетично да ти звучи, България си остава моята родина и винаги ще се завръщам с носталгия при нея. Ако ме питаш за мъчителите ми, само бих се изплюл в гьонсуратите им. Нищо повече. И през акъла ми не е минавало да съдя татковината си в Страсбург.
Знаеш ли, една от осиновените дъщери на Кемал Ататюрк, първата жена-пилот в Турция, като нашата Мария Атанасова, била е на 80 години, забравил съм й името за съжаление, ми връчва в Анкара голямата награда на авиацията. Когато разбра, че съм роден в града край Арда, пред близо 2000 творци от цял свят, специално за мен си припомни думите на пастрока й, изречени пред турския Меджлис (парламент - б.а.): “Господа, от вас всичко може да стане! Везири, министри, дори “баш-бакан”, тоест министър-председател, но от вас никой не може да стане човек на изкуството!…
И помнете предсмъртния апел на Баща ви обединител: “Всички врагове на България, са и наши врагове! Всички приятели на България, са и наши приятели!” Ататюрк, който никога не е влизал в “жълтите“ хроники, понеже там санкциите са жестоки, че втората му голяма любов след Нина, дъщерята на ген. Ковачев, е била… македонка. А с най-голямата си мюсюлманска половинка,
Латифа ханъм, живеят не повече от две години…
- Носител си на 46 международни приза. Навярно си и един от най-богатите “аги” в 15-милионния Истанбул?!
- Берекят версин! Тодор Живков ме изгони с 30 кила багаж. Още първата вечер ме чакаше сюрия журналисти в Одрин. Пръждосах ги. Исках за първи път да заспя под свободно небе. След шест месеца си стъпих на краката. Както Мать Русия, така и Турция си цени талантите, за разлика от родината ми. Започнах работа в студио за анимационни филми. Светът изведнъж се отвори за мен.
В продължение на две поредни години печелих Голямата награда за карикатура на екотематика, с участието на над 1000 творци от цял свят. Не си мисли обаче за пари. Дават ти 100 фиданки да ги посадиш в околностите на града, който е два пъти и половина по-голям от България. В момента разполагам с “гора” от 200 маслини, кестени и чамове, на които пише: “Посадено от Бурхан!”
- Я разкажи как си спечелил една от най-големите награди в Италия благодарение на… Менделеев?
- Беше 1974-та. Получих покана от Италия на тема “Злато и сребро”. Правя стотици чернови, нито една не харесвам. Заспивам, но сънувам, че с Менделеев стоим на един и същи чин. Слага ми ръка на рамото: “Бурхан, какво толкова мислиш?!” Отговарям му: “А бе, Менделеев, как няма да съм кахърен. Имам такава жестока покана, но главата ми е “орта будала”, демек “празна.” Руският мозък ми казва: “А ти не знаеш ли моята таблица?! Знакът на златото е “аурум”, на среброто – “аргентиум”. Събери ги двата знака и ще видиш какво се получава!” Драскам, хвърлям, пак нищо не става, хеле се унесох. На сабахле събрах числата и знаеш ли какво се получи – на турски “джехендем”, сиреч “джендем”, “ад” е и на италиански. Използвах за фон земното кълбо, вмъкнах в него двата благодорни метала – символ на нещастия, мъки и страдания. От вестниците разбрах, че съм спечелил голямата награда на Италия. Не ми разрешиха да отида да си я получа. Някои от нашите партайгеносе са прибрали паричния й еквивалент. Хаир да им е!
- В момента сте трима в света, които работите по уникална технология?
- Казва се “еърбраш”, тоест работа със сгъстен въздух. Сега сме само аз, един аржентинец и румънец. Французинът наскоро се спомина. Със специален пистолет пръскам боите върху платното. Получава се нещо уникално.
- Отдал си се и на белетристика. Неотдавна турската преса гръмна, че си издал мемоарните си находки под наслов “Режимът на Живков” (за моите теглила в България). Че в момента подготвяш и второто си епистоларно произведение, микс от спомени, преживявания, наситени с хумор. Не върви да те питам дали ще видим тези твои шедьоври на родния ти език. Кажи за финал поне един виц за Живков, който не знаем?
- Един бедняк отива в книжарничка и пита: “Другарко, имате ли портрет на др. Тодор Живков?”
Отговарят му да, имаме, струва 20 ст. Несретникът вади 20 стотинки по една. След два месеца пристига пак, но вече костюмиран, зализан. От раз си купува 300 лика на Тато, вадейки пачка. След още три месеца, те ти го отново същия тип, но вече бодигардове му отварят мерцедеса. Иска 3000 портрета на правешкия вожд. Книжарката е в шаш, хваща я шубето, хал-хабер си няма дали и в склада ще намери толкоз илюстрации на Първия. Разгеле, всичко си идва на мястото. Накрая пита клиента си: “Другарю, вие какво работите?” “Ами имам стрелбище!”
Метин-Бурхан с колежката си Станка Димитрова са и първите аранжори към Наркооп. Заедно с нея основават и Групата на художниците към СБХ. “Лудата” майсторка на шевици и черги с маслени бои, още преди Людмила Живкова да открие криптата в храма “Александър Невски”, прави първото й подобие в родопския джендем. Затова двамата са отпратени в трета глуха линия.
Нарочват Бурхан за “агент” на турското разузнаване четвърт век преди “възродителния процес”. В навечерието на промените учредява Демократичната лига на турското население в България, в която членуват и християни. За ДПС, за Доган, дори и за Вежди Рашидов, с когото са роднини, не обелва и дума. С кеф си спомня обаче как е поел на собствени разноски Доньо Донев в истанбулския си дом край Босфора и малко преди смъртта му.
- Бурхан ефенди, в ония мътни времена всички турски интелектуалци бяхте спрягани за агенти на ДС. Дори и Сокола се оказа човек на тайните служби. А ти, след 20 години емиграция, се пишеш дисидент №1?
- Оказа се, че повече от 25 години съм бил в обсега на ДС. Почти всяка седмица ме взимаха от къщи с милиционерска кола с буркан, по личното нареждане на др. Петър Ламбев (запазваме си правото да чуем и неговото становище – бел. ред.). Обработваха ме директно и в мазето, и в канцеларията му. По най-джелатския начин! Ламбев веднъж счупи дървения стол, на който седях. Измъкна крака му и като взе да ме налага, да ме удря по главата… Изгубих съзнание. Било е 1984-та.
- Какво се случи след това?
- Вкараха ме в болницата. Един цивилен варди пред вратата, сякаш съм най-големият шпионин, пазят ме като престъпник от висша класа. Дори пуснали слух, че у мен намерили радиопредавател.
Пълни тъпотии! На тези ченгета бях “снесъл”, че преди няколко дни чукахме една даскалица ли беше, медсестра ли, какво значение има, край с. Черноочене. А там, на поляните, бях видял разпънати антени. Предупредих органите на реда. Но докато отидат, от предавателя не беше останала и следа. Аз съм си патриот! Но е трябвало да стана изкупителна жертва, понеже бях вече вписан в графата “инакомислещ”.
- И после?
- Настана най-големият кошмар в живота ми!!! Редовно си ме млатеха в подземията на милицията, без да имат и грам повод. Е, ако езикът ти е малко по-дълъг от този на другите, нали трябва да се скъси… Най-големият джелатин беше именно този Ламбев. Пред него ген. Мирчев “бледнееше” – само веднъж опря пистолета си в слепоочието ми и ми казва: “Когато и да е, от това ще умреш!”
- Събра ли смелост да му отговориш подобаващо?
- Разбира се, помня и точните си думи: “Кой си ти, джанъм?! Единствено Всевишният, който е и ваш, и наш, ще отсъди кой, кога и от какво ще си отиде. Ти май се вземаш твърде насериозно, генерале!
Аз, дето съм творец и общувам с духовния свят, нямам претенции подобни на твоите.” Прибра си пищова в кобура.
- В съвременните медицински енциклопедии, по-точно в учебниците по патоанатомия, присъстваш като уникален “експонат”, който вследствие на инквизиции е намалил ръста си с цели… 10 сантиметра. Как се получи подобно “смаляване” у теб?!
- Преди да попадна в лапите на ДС, бях 175 сантиметра висок. Не само художник, актьор, но и активен спортист, един от най-добрите защитници на ФК “Арда” (Кж). Тогава тимът беше в “Б” републиканска футболна група. Можеше да ми се опре единствено Желязко Желев. Но ме нарочиха за шпионин и оттук тръгнаха ядовете ми. За последно това ченге (Ламбев – б.а.) ме преби в кабинета си. Осаферих се чак в болницата. Не пускат близките ми чаша вода да ми дадат, раните да ми измият. Пред болничната стая варди униформен пазвантин. Още не съм сбрал “душа у тело”, както викат бракята македонци, влизат двама въз яки левенти. Просват ме на земята. Събличат ме до голо. Обръщат ме с лице към пода... Завързаха ми две жици в гърба, като на животно пред заколение (за подобни издевателства няма свидетелства дори в архивите на ДС). Всичко това става в самата болнична стая. Видях само как от тялото ми излиза огън. Замириса на изгоряла плът…
След това нищо не помня…
- Пребиван, млатен със столове, изтезаван, “горен на “електрическа” клада”! Как оцеля все пак бе, човече?
- Събуждам се един Божи ден, било е след седмица две. Отварям очи. А над главата ми виси небесен ангел – медицинската сестра. Питам я какво е станало с мен. Успокоява ме в “академичен” стил: “Разболя се. Трай си! По-добре недей да питаш повече, понеже сега можеше да бъдеш и… в моргата!”
- С какво ти помогна “небесният ангел”, наречен медсестра?- С абсолютно нищо! Опитах се да стана от болничното легло. До този момент бях висок 175 см, абсолютен левент! Изведнъж се почувствах пълен капут, не, по-скоро лилипут. Знаеш ли какво е да се “събудиш” след такъв тормоз и да се усетиш, че си се … смалил с 10 см?! Майката ми разгониха!!!
Бурхане, слушам невероятния ти разказ и настръхвам. Така би подействал и на читателите ни. Та ти си “застрашавал” националната ни сигурност в ония “безметежни” за милиони соцбългари времена повече и от “империалистическата” ядрена бомба, дори от самия “Чичо Сам” и от цялата му рода?!
- Как са те оставили все пак жив?
- Престани да се будалкаш (кръшен смях)! След като се освестих, се оказа, че покрай гръбначния ми стълб има две огромни дупки от 220-волтовия ток. Който не вярва, нека сам си направи подобен експеримент. Кървящи рани, където са били вързани жиците. Толкова големи, колкото да влезнат две кокоши яйца! Известният тогава хирург д-р Трифонов, Бог да го прости, хич не му дремеше кой ще легне под скалпела му. Аз бях отписан от “системата” – нали съм “враг” №1 на народа?! Но той пък се оказа свестен човек, който ми подаде ръка. Вече бях с “направление” каменните легла с номерца на десния крак, където труповете се къпят за последно с маркуч, когато съзря стария си приятел. Въпреки БКП-наставленията, а тогава ходжите бяха с червен партиен билет и вече ми бяха запазили “място” в турските гробища… Но адашът ти реши да ме “позакърпи”.
- Моите искрени “съболезнования” за всичко, случило се в битието ти. Роден си в една страна, която отдавна знаеш, че по-скоро би трябвало да се нарича “Абсурдистан”. Таиш ли злоба към родината си? И по-конкретно – ако видиш този, който те е “смалил” със 10 см, какво би предприел спрямо него?
- Забравям старите си рани! Колкото и патетично да ти звучи, България си остава моята родина и винаги ще се завръщам с носталгия при нея. Ако ме питаш за мъчителите ми, само бих се изплюл в гьонсуратите им. Нищо повече. И през акъла ми не е минавало да съдя татковината си в Страсбург.
Знаеш ли, една от осиновените дъщери на Кемал Ататюрк, първата жена-пилот в Турция, като нашата Мария Атанасова, била е на 80 години, забравил съм й името за съжаление, ми връчва в Анкара голямата награда на авиацията. Когато разбра, че съм роден в града край Арда, пред близо 2000 творци от цял свят, специално за мен си припомни думите на пастрока й, изречени пред турския Меджлис (парламент - б.а.): “Господа, от вас всичко може да стане! Везири, министри, дори “баш-бакан”, тоест министър-председател, но от вас никой не може да стане човек на изкуството!…
И помнете предсмъртния апел на Баща ви обединител: “Всички врагове на България, са и наши врагове! Всички приятели на България, са и наши приятели!” Ататюрк, който никога не е влизал в “жълтите“ хроники, понеже там санкциите са жестоки, че втората му голяма любов след Нина, дъщерята на ген. Ковачев, е била… македонка. А с най-голямата си мюсюлманска половинка,
Латифа ханъм, живеят не повече от две години…
- Носител си на 46 международни приза. Навярно си и един от най-богатите “аги” в 15-милионния Истанбул?!
- Берекят версин! Тодор Живков ме изгони с 30 кила багаж. Още първата вечер ме чакаше сюрия журналисти в Одрин. Пръждосах ги. Исках за първи път да заспя под свободно небе. След шест месеца си стъпих на краката. Както Мать Русия, така и Турция си цени талантите, за разлика от родината ми. Започнах работа в студио за анимационни филми. Светът изведнъж се отвори за мен.
В продължение на две поредни години печелих Голямата награда за карикатура на екотематика, с участието на над 1000 творци от цял свят. Не си мисли обаче за пари. Дават ти 100 фиданки да ги посадиш в околностите на града, който е два пъти и половина по-голям от България. В момента разполагам с “гора” от 200 маслини, кестени и чамове, на които пише: “Посадено от Бурхан!”
- Я разкажи как си спечелил една от най-големите награди в Италия благодарение на… Менделеев?
- Беше 1974-та. Получих покана от Италия на тема “Злато и сребро”. Правя стотици чернови, нито една не харесвам. Заспивам, но сънувам, че с Менделеев стоим на един и същи чин. Слага ми ръка на рамото: “Бурхан, какво толкова мислиш?!” Отговарям му: “А бе, Менделеев, как няма да съм кахърен. Имам такава жестока покана, но главата ми е “орта будала”, демек “празна.” Руският мозък ми казва: “А ти не знаеш ли моята таблица?! Знакът на златото е “аурум”, на среброто – “аргентиум”. Събери ги двата знака и ще видиш какво се получава!” Драскам, хвърлям, пак нищо не става, хеле се унесох. На сабахле събрах числата и знаеш ли какво се получи – на турски “джехендем”, сиреч “джендем”, “ад” е и на италиански. Използвах за фон земното кълбо, вмъкнах в него двата благодорни метала – символ на нещастия, мъки и страдания. От вестниците разбрах, че съм спечелил голямата награда на Италия. Не ми разрешиха да отида да си я получа. Някои от нашите партайгеносе са прибрали паричния й еквивалент. Хаир да им е!
- В момента сте трима в света, които работите по уникална технология?
- Казва се “еърбраш”, тоест работа със сгъстен въздух. Сега сме само аз, един аржентинец и румънец. Французинът наскоро се спомина. Със специален пистолет пръскам боите върху платното. Получава се нещо уникално.
- Отдал си се и на белетристика. Неотдавна турската преса гръмна, че си издал мемоарните си находки под наслов “Режимът на Живков” (за моите теглила в България). Че в момента подготвяш и второто си епистоларно произведение, микс от спомени, преживявания, наситени с хумор. Не върви да те питам дали ще видим тези твои шедьоври на родния ти език. Кажи за финал поне един виц за Живков, който не знаем?
- Един бедняк отива в книжарничка и пита: “Другарко, имате ли портрет на др. Тодор Живков?”
Отговарят му да, имаме, струва 20 ст. Несретникът вади 20 стотинки по една. След два месеца пристига пак, но вече костюмиран, зализан. От раз си купува 300 лика на Тато, вадейки пачка. След още три месеца, те ти го отново същия тип, но вече бодигардове му отварят мерцедеса. Иска 3000 портрета на правешкия вожд. Книжарката е в шаш, хваща я шубето, хал-хабер си няма дали и в склада ще намери толкоз илюстрации на Първия. Разгеле, всичко си идва на мястото. Накрая пита клиента си: “Другарю, вие какво работите?” “Ами имам стрелбище!”
0 коментара:
Публикуване на коментар