Жътвата на националистите

вторник, декември 03, 2013 |

Георги Лозанов
ВСЕКИ по-сериозен проблем в държавата в последна сметка се стоварва върху медиите. Така напоследък беше с протестите, така е сега и с бежанската вълна. Обвиняваш за нея тези, които я отразяват, искаш да бъдат наказани и получаваш… катарзис. Очакването за санкция е насочено главно към електронните медии просто защото само те си имат регулатор, който може да я наложи, любимият въпрос е: СЕМ спи ли? Защо допуска по проблема за бежанците да се изказват представители на агресивния национализъм с присъщата им враждебна реч, а не ги подложи на “бяла цензура” и не глобява медиите, когато не я спазват. Особено пък обществените.
Не медиите обаче превърнаха Расате, Джамбазки, Костадинов, Сидеров и пр. в централни говорители по темата и не те им позволиха да извличат от нея дивидент за бъдещия вот. Жътва е за тях сега. Причината е, че нямат алтернатива в политическото говорене у нас. Знаем кои са националистите, но коя е партията на толерантността в българския парламент, а и извън него? Кой извън ритуалните жестове към Европа е готов да се откаже от популисткия флирт с избирателя по оста “наше-чуждо”? Чуват се отделни гласове, но те звучат някак разсеяно, повече внимават, отколкото настояват. И стават още по-неубедителни на фона на общата тенденция политическото говорене у нас все повече да ползва враждебна реч, да превръща другия във враг, бил той колега от парламента или протестиращ от университета.
Отчасти обратната гледна точка се удържа от представителите на институциите, отговорни за приемането на бежанците, но те вадят дебата от ценностната му плоскост, технологизират го и така дават на националистите, седнали срещу тях в студиото, непроизтичаща от нищо експрертна легитимност. Получава се нечувана, а и нетърпима за слушане, смес от враждебна и институционална реч.
Единствените реално мотивирани опоненти на националистите в този дебат са представителите на гражданското общество и неговите организации. Тук обаче изниква старият парадокс: как да защитаваш толерантността от нетолерантните, след като, ако им влезеш в тона, ставаш като тях. Най-много да ги наречеш фашисти, от което те на свой ред започват да се изживяват като несправедливо преследвани, като бежанци и да им се вдигне адреналинът. И гражданите в безпомощността си срещу агресивното говорене се сещат за медиите, те са виновни, че допускат националистични гласове. Кръгът се затваря.
Медиите обаче нито могат, нито имат право да спрат национализма, ако преценяват (тази преценка е изцяло въпрос на редакционна независимост), че е станал обществено значима гледна точка в българската политика, дори да ползва враждебна реч. Според препоръка (97) 20 на Комитета на министрите на държавите-членки на ЕС за речта на омразата “националното законодателство и практика трябва ясно да различават, от една страна, отговорността на автора на изказвания, внушаващи омраза, от отговорността на медиите и медийните работници, които спомагат за тяхното разпространение като част от мисията им да споделят информация и идеи по теми от обществен интерес, от друга”.
Разбира се, медийният достъп на подобни “автори” е възможен само при съдържателен плурализъм и професионална реакция.
Тоест, ако е организиран сблъсък на различни гледни точки и ако журналистът (репортер или водещ) възрази “на място” срещу изказванията, които нарушават човешки права. Въпросът е не в предаването непременно да няма такива изказвания, а то като цяло да няма такова внушение, защото отговорността по ЗРТ е не на ниво реплики, а на ниво предавания: “Доставчиците на медийни услуги са длъжни да не допускат създаване или предоставяне за разпространение… на предавания, внушаващи национална, политическа, етническа, религиозна и расова нетърпимост, възхваляващи или оневиняващи жестокост или насилие…”.
Това, както се вижда и от цитираната препоръка, обаче не отменя отговорността на “говорителите на омразата”, но тя вече не е на медията по ЗРТ, а е лична и по НК: “Който чрез слово, печат или други средства за масова информация, чрез електронни информационни системи или по друг начин проповядва или подбужда към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, се наказва с лишаване от свобода от една до четири години и с глоба от пет хиляди до десет хиляди лева, както и с обществено порицание”.
СЕМ взе решение да сезира прокуратурата дали отделни изказвания в медиите по темата за бежанците не попадат под тази разпоредба. Това е важно не толкова заради конкретната санкция, колкото, за да се създаде най-после и в българското общество убеждението, че с думи също можеш да извършиш престъпление, както и с нож. И ако го направиш, трябва ефективно да се намесят съответните власти, за да не хрумне на някого да организира и доброволни езикови патрули.
TRUD

0 коментара:

Публикуване на коментар