Антонина Желязкова: Единствено ДПС вдъхва сигурност у мюсюлманите

Д-р Желязкова, политолози и социолози поддържат тезата за монолитността на електората на ДПС. Бихте ли обяснили на какво се дължи този факт в контекста на продължаващата бедност и икономическа изостаналост на регионите със смесено население?

Донякъде това се дължи на специфична психологическа мотивация за ограничена (затворена) солидарност, която е характерна за етническите и религиозните малцинства, където и да се намират по света. Когато през различни исторически периоди, както е в България, те са били системно репресирани, се оформя колективна памет на недоверие и страх. Тази памет интуитивно изисква да бъдат сплотени около единствения „техен” политически субект, който им обещава (реално или не) представителство и сигурност, независимо дали го харесват, или не. В този смисъл мюсюлманите в България нямат алтернатива, защото не съществува друга политическа партия или държавна структура, която да им вдъхва сигурност. Всички те в един или друг момент са ги подвеждали.

В българската обществена среда възникват непрекъснато основания, които сплотяват електората на ДПС, въпреки че ясно осъзнават недостатъците на „своите” като корупция, партизанщина, тип феодални ограничения – икономически, образователни, модернизационни. Подобни фактори са роенето на крайните националистически формирования, неискреността по отношение на тяхната интеграция и равнопоставеност от общонационалните партийни елити и институции, стагнацията в регионите със смесено население, когато ДПС е в опозиция и отварянето на повече възможности за развитие, когато е във властта.

Много често некоректното, агресивното говорене на българските политически и управленски елити работи за сплотяването на турците и мюсюлманите преди избори.
Тези дни, след години, отново Иван Костов направи акцентирана изява по медиите, в която повтори и потрети мантрата, че ДПС и Доган са проклятие за България. Вероятно, без да си дава сметка, че обществената реакция незабавно прехвърля „проклятието” от ДПС и лидерите му върху всички турци и мюсюлмани. А за тях самите звучи като заплаха или най-малкото като отхвърляне. Още повече, в една напрегната международна обстановка на противопоставяне на исляма и християнството. В този смисъл, той направи основната част от кампанията на ДПС, защото предизвика мобилизация дори на разколебаните представители от избирателите на ДПС.

Десетки пъти съм разговаряла с респонденти на терен, за да разбера тяхната непоколебимост за гласуване в една посока. Веднъж причината е ВМРО, друг път Атака, трети път са изказвания на национални партийни водачи или пък действия като арестите на имамите, лицемерното включване в партийните листи на неизбираеми места… списъкът е дълъг. През последните десетина години недоверието и отчуждението между християни и мюсюлмани започва да се превръща в тежък разлом. До там, че съм чувала мнения на умни и образовани представители на мюсюлманите, че дори „магаре” да им спуснат за водач на листата (цитирам), ще гласуват, за да подкрепят своето ДПС. Още по-горчиви са разговорите за образование, здравеопазване, когато респондентите казват ясно, „не се оплаквайте, това си е вашата държава, така сте докарали нещата”. Репликите за „вашата държава” като признание за отчуждение и разделение записвам за първи път от 25 години.

Преди години Ахмед Доган заяви, че с влизането във властта ДПС се е превърнало във фирма, а активистите на движението се интересували най-вече от инвестиционна дейност. Какво се е променило днес, в навечерието на избори 2014-та?

Нека не забравяме, че Ахмед Доган е един доста сложен казус и да не го опростяваме, нито пък да го сатанизираме, защото той е един изморен политик с тежка лична съдба. Не трябва да му се отрича нищо от това, което е направил в началото на 90-те за мирния преход в България. Общо взето повечето политици на високи позиции се изхабяват и изпадат в аномия, някои с елементи на социопатия след около 5-10 години активна дейност. Почетният лидер на ДПС работи повече от 30 години, а това е разрушително за личността.

Доган е бил подготвян от опитни професионалисти (ДС, по школа и инструктажи на КГБ), за да създаде партия в чужбина в сложна и негостоприемна среда. Това, разбира се, е включвало да изгради и финансови кръгове, които да направят възможно съществуването на подобна структура (легална или нелегална). Проектът се провалил поради ареста му от друга служба в годините на „възродителния процес”. Но наученото си остава и може да се приложи навсякъде.

Когато се дивим на неговата устойчивост като политик, както и на ДПС като монолитна партийна организация, бих казала, че в началото на прехода, когато всички демократи и присъдружни ентусиасти бяха наивни дилетанти, напълно неразбиращи от партийно строителство и като цяло от политика и икономика, то в България сме имали напълно професионално подготвени кадри сред комунистите, офицерите от ДС и Ахмед Доган като лидер на ДПС.

В навечерието на новите избори имаме един, все още не изхабен емоционално и морално, нов лидер на ДПС, който придава европейска тежест на партията и спокойствие сред електората. Той води една възпитана и балансирана предизборна кампания, защото няма повод за нерви – знае предварително добрите резултати, които го очакват на 5 октомври. Всички останали състезателни партии тънат в неведение. С това не искам да кажа, че той е независим от Доган, напротив, вероятно е напълно зависим от неговите намеси. Но той е друга личност, друга психология, различен бекграунд (досието му на агент е от съвършено различен порядък и такива имат повечето образовани турци и помаци в България) и това създава нови усещания и очаквания сред избирателите на ДПС.

Наскоро Лютви Местан заяви, че „етнорелигиозните различия в българското общество се смятат за риск, а не за богатство“. Така ли е? Ако да, бихте ли обяснили причините?

Да, Местан е прав. Ние имаме богатството на устояли през десетилетията пространства на съвместимост и несъвместимост на културите, на равновесие между различните граждани на страната, на паралелно, но мирно съжителство, което не ценим, а непрекъснато подкопаваме. И през последните десет години резултатите на разлома са на лице. Българите имаме няколко устойчиви ласкателни автостереотипа за себе си: толерантни, гостоприемни, трудолюбиви. Всъщност реалните характеристики на нациите са променливи в историческото време. Възможно е някога да сме били трудолюбиви, но сега сме повече крадливи. Имало е (с много уговорки и съмнения) периоди от националната история, когато сме били толерантни, но вече не сме, а сме с ясно очертани ксенофобски и дискриминационни нагласи. Всичките ни представи за себе си са на битово ниво, не са нито морално, нито културно осмислени, да не говорим за някакви опити да се превърнат в ценност на образователната ни система. Към това добавям бедността, която лумпенизира, а там, на социалното дъно, е много лесно да видиш враг и опасност в различните. Особено, когато това се изговаря ненаказано от високи политически трибуни и в предизборни вакханалии.

Разбира се, трябва да се вземат предвид и съвременните геополитически сътресения, които разрушават в световен мащаб основополагащи ценности, на които се крепеше светът след Втората световна война – хуманизъм и човешки права, свобода на духа и личността, мултикултурализъм и съпричастие към бежанците и имигрантите, като цяло към „другите”.

Бяхте наблюдател на наказателното дело срещу 13-те имами в Пазарджишкия окръжен съд. Споделяте ли страховете  на известни арабисти, специалисти по ислям, както и на  експерти по международна сигурност , за   „битовия салафизъм“ [1] като база за разпространение на ислямистки движения и структури?

Трябва да се вслушваме внимателно в един от тези специалисти , Симеон Евстатиев, защото той носи теоретични познания за исляма и неговите съвременни траектории в глобалното пространство, които са достъпни за малцина. Споделям и намирам за точни много от неговите анализи за съвременните теологични дебати сред мюсюлманските богослови и политици, както и за модерния салафизъм.

Едновременно с това се доверявам и на уменията на колегията от антрополози-теренисти, които добре познават мюсюлманите в България (и на Балканите), както и техните практики, нивата на влияние на имамите върху тяхното паство, върху децата.

И преди съм казвала, че е безсмислено да гледаме на нашите съграждани мюсюлмани с мечтания, че светът се глобализира и променя , но те ще останат защитен резерват, красив и екзотичен етнографски пейзаж, който привлича туристи. Нашите мюсюлмани също са в „мрежата” или пътуват по света, четат, виждат и избират своите нагласи, променят се. Имат и посредничеството за новите тенденции на своите млади имами, които са образовани, „видели са свят”, но едновременно са техни съселяни, които познават от деца заедно с родовете им. Съществуват отношения на доверие и уважение, както и общностни табута, които не могат лесно да бъдат прекрачени. Това прави нашите мюсюлмани стабилни в опазването на традициите, въпреки силните външни влияния. Тези връзки и влияния не могат да се разрушават от държавата и правораздавателната система чрез грубо вмешателство и сила, защото постигат единствено обратен ефект. Ако някои институции си въобразяват, че извършват превенция – те грешат. Сред мюсюлманската общност има вътрешни механизми, които да въздържат крайните прояви на фундаментализъм и проповедите, които работят за „битовия салафизъм”. Общността прави това, за да оцелеят, но и за да съхранят традициите и всички етно- и религиозни маркери, които са ги опазвали повече от столетие.

Не мисля, че сред подсъдимите имами има хора, които проповядват вражда, насилие или подкопават националната сигурност. Познавам повечето, водя и студенти при тях, за да ги опознаят и да поспорят по някои коранически текстове и съвременни политики сред планинските села. Вероятно изключение е (не го познавам пряко) проповедникът от Пазарджик, когото намирам от външни наблюдения и от поведението му по време на процеса, за необразован, самоук, та оттам и крайно самоуверен, също и демонстративно агресивен според действията му и клиповете в Интернет, които съм гледала.

Един от подсъдимите имами разказа на моите студенти своите патила през първата година, когато встъпил на служба и започнал да проповядва вредност на османската традиция и правилното прилагане на Свещения Коран (по салафитски). Шегуваше се, но не съвсем, когато каза, че почти с бой са го вкарвали в „правия път”. Разбрал е, че ще трябва да работи по-леко и търпеливо и че всъщност му е нужно много време. Това време може да му бъде дадено, но може и да му бъде отказано, както от местното паство, така и според преценката на Главното мюфтийство.

Това не означава, че сред нашите мюсюлмани са изключени външни по-крайни влияния. Неизбежни са. Част от имамите, които са образовани в чужбина, са не съвсем, но потенциални салафити в своята вяра, но това само по себе не е осъдително, нито опасно, докато е далеч от джихадизма. Отново, както и политическото надмощие на ДПС в тези региони, зависи изцяло от националните и общинските политики за включване и равнопоставеност, от отношението на мнозинството към тях, от състоянието на политическата култура на национално ниво.

Съществуват ли предпоставки за баланс между мултикултурната и националната държава?

Гражданската нация не означава отказ от националната държава, което ужасява привържениците на националистите. Означава, че сме национална общност от различни етноси и религии, които работят за единната държава. Всъщност ние, осмислено или не, така съществуваме десетилетия, независимо от повтарящите се циклично политически авантюри и разделенията, които те предизвикват. Българските малцинства са участвали във всички периоди на изпитания за нацията наравно с мнозинството – войни, кризи, репарации, авторитарни и тоталитарни управления, репресии и жертви, социални сривове, бедност. Ние не можем да избягаме, колкото и да потъваме в терминологични спорове за немски и френски школи по детерминиране на държавата, от това, което сме исторически изградени и споени през вековете.

Какви са реалните измерения на срещата Лютви Местан и президента на Турция Реджеб Тайип Ердоган?

Турция през годините е била въздържана по отношение на ДПС, докато тя беше под прякото ръководство на Ахмед Доган. Сега ДПС има нов лидер. Логично е съседна Турция, където са приютени и живеят стотици хиляди български мюсюлмани от десетки изселнически кампании (имаме вече второ, трето и четвърто поколение), която има интерес турците и мюсюлманите в България да се развиват политически, икономически и социално хармонично, да прояви интерес към евентуален нов облик и различно развитие на ДПС. За Турция е изключително важно наличието в България на турци, които са част от Европейския съюз. Струва ми се, че тази среща може да се нарече опознавателна и насърчителна, като се въздържам да давам друга оценка на този етап.

 Антонина Желязкова е историк и социален антрополог. Директор на Международния център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия. Хоноруван преподавател по спешна антропология в СУ „Св. Климент Охридски”.