Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) осъди държавата за насилие над представители на етнически и религиозни малцинства по две значими дела, водени с правната помощ на Българския хелзинкски комитет (БХК).
Адв. Маргарита Илиева, правен директор на БХК, която води двете дела, заяви:
„Днешните осъдителни решения са поредно свидетелство за липсата на воля и капацитет у прокуратурата да преследва престъпленията на представители на властта срещу хора от малцинства. Тези две дела са емблематични за държането на прокуратурата не като държавно обвинение, а като „прикриватура”, както я наричат омерзените български юристи от години, когато трябва да застане на страната на слабите и на законността срещу силните на деня. Реалността е, че жертвите от малцинствата нямат достъп до наказателноправна закрила, а техните насилници са безнаказани. Вандализмът на „Атака” спрямо софийската джамия е само едно от многото престъпления от омраза, извършени от български политици, оневинени от бездействащата прокуратура, която ревиктимизира техните жертви вместо да ги защити със силата на наказателния закон. Наказателният закон не действа в защита на хората от малцинствата. Натрупаната критична маса от осъдителни решения на ЕСПЧ за бездействието на прокуратурата изисква много сериозна реформа в тази закърняла институция”.
По делото Караахмед срещу България ЕСПЧ установява нарушение на Член 9 от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ) – право на религиозна свобода. Жалбоподателят, Вели Караахмед, е един молещите се при софийската джамия Баня Баши по време на нападението срещу нея от партия „Атака”. „Атака” повежда кампания срещу джамията още през 2006 г., като иска забрана на звука от молитвите, който нарича „вой”. През май 2011 г. нейни привърженици обикалят джамията с кола с високоговорители, от които пускат записи на църковни камбани и песнопения по време на петъчната молитва в джамията. На 20 май по време на петъчната молитва „Атака“ организира протест пред джамията, който е разрешен от кмета. Присъстват лидерът, Сидеров, заместникът му, Чуколов, народна представителка и член на европейския парламент от партията. Събралите се близо 150 привърженици на „Атака“ веят знамена, националистически лозунги и скандират расови обиди срещу турците и мюсюлманите; един от тях демонстративно разрязва фес с нож и заплашва, че това ще сполети всеки от молещите се. Опитват да монтират високоговорители, с които да заглушат петъчната молитва. Следва сблъсък между демонстрантите и някои от молещите се. Хора на „Атака” удрят мюсюлмани с дървени прътове и метални тръби, замерят ги с яйца и камъни, плюят по молитвени килимчета, запалват някои от тях и обиждат и заплашват мюсюлманите. Полицията не предотвратява нападението, а се намесва едва когато то вече е в ход. В крайна сметка, са ранени петима мюсюлмани, петима полицаи и народната представителка. Нападението е заснето от множество медии и широко отразено.
Образувани са няколко досъдебни производства за хулиганство и телесна повреда. След жалба на жалбоподателя, представляван от адв. Илиева, е образувано и производство за проповядване на религиозна омраза. Той иска достъп до него като пострадал, но прокуратурата му отказва, защото това престъпление било „на просто извършване” - съставът му не включвал резултат, и затова пострадал от него не можело да има. Жалбоподателят атакува този отказ пред по-горните инстанции на прокуратура и след едно връщане на делото на по-долната прокуратура, при което е разпитан за неимуществените вреди, които е понесъл, той получава окончателен отказ на възможност да участва в производството и да упражни в него правата на пострадал. По време на разпита му разследващият се отнася враждебно и предубедено към него, религията му и другите молещи се в софийската джамия, поради което жалбоподателят иска неговия отвод, но безуспешно, защото прокуратурата не му признава качеството на участник в производството. Не му се разрешава и да разгледа материалите по делото. През януари 2013 г. производството е все още висящо и не са повдигнати никакви обвинения.
ЕСПЧ се произнася: Жалбоподателят и другите молещи се са жертви на нарушение на свободата им да практикуват религията си вследствие действията на демонстрантите от „Атака”, а властите не са реагирали ефективно. Резултатът от действията на полицията е, че голям брой демонстранти са могли да стоят на една ръка разстояние от джамията, да крещят обиди към молещи се вярващи, да извършват заплашителни и провокативни действия и, в крайна сметка, да осъществят достъп до джамията. Те са упражнили буквално неограничено право да протестират, докато жалбоподателят и другите вярващи са понесли молитвата им да бъде изцяло разтурена. Ясно е, че полицейските действия са били сведени само до това да ограничат насилието и че не е адекватно помислено как да се постигне баланс между правата на демонстрантите и тези на жалбоподателя и другите молещи се. Предвид публично известните възгледи на „Атака” за исляма и мюсюлманите, за властите е било ясно що за демонстрация ще е тази, която съвпада с петъчната молитва и се провежда до джамията. Такава демонстрация по естеството си е съдържала риск от напрежение между демонстрантите и молещите се. Властите са били наясно с този риск и затова са пратили полиция на мястото. Трябвало е обаче да вземат мерки да намалят риска и да гарантират правата както на демонстрантите мирно да се съберат, така и правата на молещите се мирно да се молят. Можели са да вземат ред мерки, например, да определят пространства, където демонстрантите да протестират на безопасно разстояние от молещите се и да осигурят достатъчен брой полицаи. Властите са имали времето, необходимо да вземат тези мерки. Ясно е обаче, че не са взети никакви мерки за управление на ситуацията, преди да започне демонстрацията. Първите полицаи са изпратени на място едва след като получават информация, че демонстрантите се събират при джамията. Подразбира се от това бездействие да вземат каквито и да било мерки преди началото на демонстрацията, че властите изобщо не са обмислили предварително как да балансират конкуриращите се права на демонстрантите и молещите се така, че да бъдат зачетени и двете групи. Дори и да не е била ясна, преди да започне демонстрацията, нуждата да се вземат мерки е станала очевидна веднага след това. Малко е да се каже, че демонстрацията е била заради силата на звука на молитвения призив. Демонстрантите, повечето в черно, са викали и носили анти-турски и анти-мюсюлмански лозунги, някои от които злобни и вулгарни. Демонстрантът, който разрязва с нож фес и извиква „Сега ще ви покажем какво ще стане с всеки от вас”, е получил явното одобрение на останалите. Опитите на някои да сложат високоговорители върху пристройката към джамията също срещат одобрението на демонстрантите. Това са актове, които не целят да изразят неодобрение към силата на звука или към исляма, а са били очевидно пресметнати максимално да разтурят молитвата и да провокират насилие. От другата страна, молещите се са били там, за да се молят на редовната си молитва и не са имали цел да се ангажират с демонстрантите. Дори след като демонстрантите започват да ги замерят с яйца и камъни, те продължават да се опитват да се молят, като зачитат призива на имам да не се подават на провокации. Трябва да е било ясно за полицията, че като не прави нищо, позволява на демонстрантите да упражняват правата си по начин, който изцяло потъпква правата на молещите се. Очевидно е от видео-записите, че полицията не се е справила да осигури зачитането на тези права, нито дори да помисли сериозно как може да постигне това. Властите е трябвало да осъзнаят риска, съдържащ се в това да разрешат демонстрацията да тръгне по този начин, така близо до джамията, още повече, че са били информирани, че може да се съберат до триста демонстранти. Близостта на демонстрантите до джамията – с толкова малко полицаи между тях и молещите се – е позволила на демонстрантите да причинят безредието и да проникнат в джамията през пристройката. Към този момент неколкостотин демонстранти и молещи се са отделени от само дузина полицаи, образуващи импровизиран и явно недостатъчен кордон. Фактът, че демонстрантите успяват да се качат на пристройката, показва колко неадекватен е бил този кордон: ако бяха поискали и други демонстранти да се качат там, полицията щеше да бъде безсилна да спре тях или ескалацията на широкомащабно насилие, което почти сигурно щеше да последва. Вярно е, че полицията успява да задържи някои от качилите се на пристройката, но изглежда, че ситуацията се разсейва само защото демонстрантите по своя воля напускат мястото, но не и преди да струпат и запалят купчина молитвени килимчета. Полицията не прави нищо, за да предотврати този последен акт. Нещо повече, не е ясно как отговорните за него демонстранти успяват да минат покрай полицаите, които дотогава отделят демонстранти от молещи се. Освен това, след като килимчетата са запалени, полицията не прави нищо, освен да повика пожарната.
Неадекватността на властите продължава и след това. Разследвани са само физическите актове на насилие на демонстрантите. Разследването за проповядване на религиозна омраза, образувано на 25 май 2011 г., не е довършено близо четири години по-късно. Не са предприети никакви действия по отношение на най-провокативните действия на демонстрантите. Няма напредък по това да се идентифицират и обвинят отговорните за подпалване на килимчетата въпреки, че тези лица се виждат ясно на видео-записите. Не е предприето нищо и относно разрязването на феса и заплахата, че същото ще се случи на молещите се, въпреки, че въпросното лице признава отговорността си за това действие пред разследващите. Най-сетне, с изключение на Чуколов, не е разпитан никой от ръководителите на Атака, предвождали демонстрацията. Имунитетът на народните представители не е пречка те да бъдат разпитани. Ето защо, разследването е неефективен отклик на случилото се.
ЕСПЧ присъжда обезщетение в размер на 3000 евро на жалбоподателя.
По делото Михайлова и Малинова срещу България ЕСПЧ установява нарушение на Член 2 от ЕКПЧ – правото на живот. Жалбоподателки по делото са малката дъщеря и партньорката на Борис Михайлов от Самоков – млад мъж от ромски произход, който през 2004 г. е убит от полицай с огнестрелно оръжие. Убийството на Михайлов следва гонитба от полицая по сигнал, че Михайлов и още двама опитали да откраднат касетофон от автомобил. Когато полицаят застига Михайлов, след кратка борба Михайлов е прострелян смъртоносно в задната част на главата от разстояние, близко до упор.
Полицаят твърди, че действал при самоотбрана. Разследването срещу него е прекратено два месеца по-късно, без да са снети редица важни доказателства, включително за взаимното положение на телата на двамата към момента на изстрела, от които да се изясни дали наистина Михайлов е осъществявал продължаващо нападение над полицая, както последният твърди. Прокуратурата приема, че няма превишаване пределите на неизбежната отбрана. По жалба на жалбоподателките, представлявани от адв. Маргарита Илиева, постановлението е отменено от Софийския военен съд (СВС), а делото върнато за доразследване със задължителни указания. След формално изпълнение на някои от тях и неизпълнение на редица други прокуратурата отново прекратява делото. Съдът отново отменя постановлението и ѝ връща делото за доразследване. Този цикъл на еднотипни заключения от прокуратурата и връщане на делото от съда се повтаря осем пъти и трае 5 години. С решенията си СВС и Софийския военно-апелативен съд (СВАС) приемат, че изводите на прокуратурата почиват на произволни и противоречиви предположения, а не на факти; че разпитите на свидетели са формални, а обясненията им – общи и противоречиви; че прокуратурата не е установила редица определящи факти, като положенията на двете тела в момента на изстрела и траекторията му спрямо главата на жертвата; че въпреки многократните връщания на делото прокуратурата продължава да не изпълнява указанията на съда и така препятства разследването; че тя умишлено протака разследването и не полага никакви реални усилия да установи истината; че действията на разследващите са пародия на следствие и разкриват нежелание да се съберат доказателствата и установи истината; че има сериозни съмнения в безпристрастността на прокурорите; че към момента на изстрела Михайлов е бил с лице към капака на автомобила и полицаят го е застрелял отзад; че следователно непосредствено преди изстрела полицаят е имал пълен контрол над жертвата и използваната сила не е била необходима; налице са достатъчно данни, че полицаят умишлено е умъртвил Михайлов; СВАС указва на прокуратурата да повдигне обвинение срещу полицая за умишлено убийство и да отстрани от следствието всеки, който е демонстрирал пристрастност. В крайна сметка обаче по жалба на полицая СВАС отменя решението на СВС, с което за осми път се връща делото на прокуратурата, и потвърждава прекратяването му. Процесът е съпътстван от повтарящи се пречки пред защитата на жалбоподателките: прокуратурата укрива пълномощното на адв. М. Илиева, пренебрегва съдебния ѝ адрес, за да осуети навременното обжалване на прекратителни постановления, отказва ѝ достъп до материалите по делото.
ЕСПЧ се произнася: Разследването на случая е порочно. Разследващите не проверяват версията, че Михайлов може да е убит вследствие прекомерна сила от страна на полицая. Националните съдии са крайно критични към начина, по който се води разследването и изводите на прокурора. Делото се връща за доразследване не по-малко от седем пъти. СВАС стига дотам да опише разследването като „пародия”, която издава нежелание да се съберат доказателствата и да се установи истината. СВС отново и отново установява, че прокурорът не е осигурил извършане на следствените действия, указани от съда. Тези действия не са изпълнени и когато СВАС постановява окончателното си решение. Пороците на разследването са очевидни от началото. Не е запазено ключовото веществено доказателство – автомобилният капак, пробит от фаталния куршум. Това бездействие се отразява на цялото разследване, защото без да вземе предвид дупката в капака, никоя от експертизите не успява да установи положението на двамата мъже в момента на изстрела. Охранителната камера, насочена към мястото, не е прегледана в никой момент, за да се види дали в нея има полезен запис. Не е установено дали ножът, намерен на улицата, е бил с отворено острие и не се прави никакъв опит да се установи дали е принадлежал на Михайлов. Не е установено колко патрона са изстреляни от оръжието. Не е извършено простото действие да се извърши оглед на другата сутрин по светло. Както се произнася СВАС, показанията, снети от очевидците, са формалистични, общи и противоречиви, без реален опит да се установи истината за станалото. Обясненията на полицая са неточни, а изводите на прокурорите са критикувани от съдиите като неподкрепени с доказателства, нереалистични и противоречиви, но въпреки това не е извършен следствен експеримент за борбата преди изстрела, за да се провери версията на полицая. Както отбелязват националните съдии неколкократно, има основания за съмнение в безпристрастността на разследващите. Служителят, отговорен за разследването в определящия начален период, когато трябва да се съберат веществените доказателства и първите показания на свидетели, се оказва толкова несклонен да изпълнява указанията на съда, че е отстранен след година. След няколко години прокурорът по делото заявява, че не е съгласен с указанията на съда и иска да се оттегли, но въпреки това е оставен да работи по делото. СВАС повдига сериозни въпроси за безпристрастността на този прокурор. През целия период разследващите бездействат да изпълнят указанията на съда за нужните следствени действия. Всички постановления на прокурорите създават силно впечатление, че добрата служба на полицая е ключов фактор за вярата им, че той не може да е превишил пределната сила. Освен това СВАС не се мотивира защо накрая, в противоречие със седем предходни съдебни решения и без никакви нови доказателства, се съгласява с прокуратурата. В обобщение, властите не са направили възможното да изяснят обстоятелствата и да разсеят съмненията, че полицаят се е ползвал от безнаказаност по отношение на смъртта на Михайлов. Ето защо е налице нарушение на процедурното задължение на държавата по Член 2 да проведе независимо и ефективно разследване.
ЕСПЧ присъжда обезщетение в размер на 16 000 евро на жалбоподателките.
0 коментара:
Публикуване на коментар