Той е на 48 години, казва се Гюнер Халил и живее в с. Ненково. Това е последният и единствен майстор-самарджия в Родопите. До неговото село се стига единствено по въжен мост и задължително с помощта на кон, магаре или катър.
Гюнер се научил да прави самари от любов към конете. Притежава два от т.нар. каракачански коне. Добър ездач е, затова държи самарът да е удобен.
„Добрият самар може да се оцени едва след двучасова езда на магаре по стръмните планински пътеки“, казва Гюнер Халил. Според него след тежък преход, ездачът трябва да слезе отпочинал, а и на животното не трябва да му личи, че е носило човек. „Търсех удобен самар, с който да яздя каракачанския кон и да пренасям товари по планината. Оказа се, че е невъзможно да намеря“, спомня си Гюнер и казва, че тръгнал да търси. А майстори самарджии в България вече почти няма. Имало един в Тополово, пловдивско. Гюнер го посетил. После търсил друг в Момчилградско и накрая се научил сам да ги прави…
Как се прави самар?
Рамката е от дърво, а дъските се огъват с огън и …стар теглич от трактор. Тази технология майсторът налучкал сам.
Първите два опита били неуспешни. При третия опит мъжът останал доволен от работата си. Не след дълго в района се разчуло, че си е направил сам самар. Започнали да го търсят. Първо за поправки на стари седла, а след това започнали да му поръчват и нови.
„Ние живеем в планината. Често се налага да ходим по стръмни и тесни пътеки и да пренасяме товари. Това са места, до които не можеш да стигнеш дори с най-модерния джип, АТВ или дори мотоциклет. Единственият начин е да използваш магаре, катър или планински кон. Дори в 21-ви век тези животни са незаменими за нас планинците“, обяснява мъжът.
Клиенти има. Те са предимно от Родопите. На година Гюнер прави по 25 и 30 самара. Напоследък се появили нов вид клиенти,по-заможни. Те не поръчват самарите за животни, а за украса на ресторанти и механи.
„Добрият самар е като хубавата дреха – трябва да е удобен и красив. Първо вземам мярка на животното – измервам дължината и широчината на гърба му. Самарът правен за едно магаре не може да се сложи на друго“, твърди Гюнер. „Когато се прави самар той трябва да бъде удобен не само за животното, а и за ездача. Бързо не става, нужно е търпение“, разказва майсторът. Той изработва всичко на ръка. А негови помощници са трион, ренде, стар теглич от трактор, ножици и дебела игла.
Най-често използва орех- здрав и лек материал, пък го има и в гората над Ненково.
„Събирам изсъхнали дървета, които слагам на сухо с корите, за да не се пукат. След половин година материалът е готов“, разкрива тайната самарджията. След като подготви дъските той ги огъва с помощта на огън.
„Нагрявам ги, а след това ги минавам през теглича. Действието се повтаря многократно докато дъската добие нужната форма“, обяснява Гюнер. След като сглоби дървеното скеле на самара той разкроява кожата. Използва изкуствена кожа, защото естествената оскъпява продуктите му.
„Самарът излиза около 200 лева, колкото струва половин магаре. Ако сложа естествена кожа цената ще прескочи 300 лева, а хората в района нямат пари“, споделя самарджията. Той дава гаранция на продуктите си 10 години.
„Самарите се използват предимно за работа, но това не означава, че не трябва да радват окото. Досега не е имало човек, който да ми е поръчал самар без украса“, твърди майсторът.
Самарджия и налбантин
Гюнер изучил още един занаят. Така се наложило. Няколко пъти в годината мъжът обикаля планинските села и подковава магарета, коне и катъри. Подковите изработва сам от дебела ламарина. Пироните пък му ги доставят веднъж в годината от Турция.
„Подковите, които се използват в планината са различни от масово разпространените“, обяснява майсторът. „Ако са подковани с обикновени подкови в тях влизат камъни и могат да наранят копитата на животното. Затова тук се слагат цели подкови“, казва Гюнер. Той признава, че практикуването на двата занаята не му позволява да изхранва семейството си. Занимава се и със земеделие.
„Затова и не давам зор на сина си да научи самарджийството. Идвали са много мераклии да им покажа как правя самари. Питат, гледат, ама то с гледане не става тая работа. За нея се искат душа и сърце“, признава последният самарджия в Родопите.
За последния самарджия и налбантин Гюнер разказва страницата “Непознатите Родопи”.
0 коментара:
Публикуване на коментар