Халил Мутлу е роден на 14 юли 1973 г. в с. Постник, България. Трикратен олимпийски шампион (Атланта '96, Сидни 2000, Атина 2004). Носител на пет световни титли (Истанбул '94, Лахти '98, Атина '99, Анталия 2001, Ванкувър 2003). Девет пъти европейски златен медалист (Варшава '95, Ставангер '96, Риека '97, Ла Коруня '99, София 2000, Тренчин 2001, Лутраки 2003, София 2005, Линяно Сабиадоро 2008). Състезава се в категории 52, 54, 56 и 62 кг.
-Здравей Халил, след оттеглянето ти от спорта преди олимпийските игри в Пекин 2008 сякаш изчезна. Какво се случва с теб?
 |
Халил и съпругата му Сахер, която е родена в Разград, отрано създават спортни навици на синовете си.
Снимка- Личен архив
|
-Аз съм добре, благодаря ви, че сте се сетили за мен. Поласкан съм. Знаете, че много обичам България и за мен тя си остава родина, както и Турция. Какво се случва ли? Все още свиквам с мисълта, че никога повече няма да се състезавам, което много ме натъжава понякога. Моят живот бяха щангите. За мен остава и несбъдната голямата ми мечта - да стана за четвърти път олимпийски шампион. Явно такава е била моята съдба, да си остана с три титли. Днес продължавам да тренирам. Правя го всеки ден, макар и вече с не същите жестоки натоварвания. Не пропускам обаче изхвърлянето, изтласкването, щангите са постоянно в ръцете ми. Не мога да се боря срещу годините, срещу природата и възрастта, но ви казвам, че сега да се явя на голямо първенство, ще взема медал.
-С какво се занимаваш?
-Живея в Анкара. Гледам си семейството. Работя като вицепрезидент на турската федерация по вдигане на тежести. Преди известно време се бях кандидатирал и за президент, но прецених, че това не ми е необходимо и се отказах. Федерацията ни притежава зала по щанги, в която се подготвят националните ни отбори във всички възрастови групи. Постоянно гледам и аз да съм там. Нашият спорт обаче изпадна в дълбока криза в Турция. Все по-малко деца искат да стават щангисти. Все повече желаят да са футболисти, баскетболисти, волейболисти, дори таекуондисти. Не че нямаме деца по клубовете, имаме, но те като че ли са повече количество, отколкото качество. Надявам се да дойдат по-добри дни.
-Разкажи ни за семейството. Съпругата ти също като теб е родена в България и също като теб е бивша спортистка.
-Така е. Сахер е от Разград. Ние обаче се запознахме в Турция. Тук сключихме брак, тук се родиха децата ни. Тя е бивша състезателка по художествена гимнастика. Сега работи като треньор в местна школа в Анкара. Синовете ни спортуват. Големият – Туна, тренира три години спортна гимнастика, след това го записахме на плуване. В момента сме го оставили една година само да си играе, пълна почивка. От догодина възнамерявам да го запиша на футбол, за да възпитаме в него качествата, които са необходими на човек да бъде добър съотборник, на правилата в един отбор. Това е пътят, който следва и малкият ни син Арда. Той също вече е в залата по гимнастика. След това ще върви по стъпките на брат си. За щанги е още твърде рано.
-На какво искаш да ги научиш?
-Преди всичко да бъдат добри хора. Да се уважават като братя. Да уважават майка си и баща си, фамилията. Да бъдат добри приятели. Да помагат на хората, които са в нужда и да не забравят никога откъде са тръгнали. Дали ще станат елитни спортисти, мен не ме интересува. Ще бъда щастлив и горд баща, ако се случи, но няма да ги насилвам.
-Те знаят ли всъщност колко велик спортист е техният баща?
-Вече да. Усещат го и разбират. Улавям ги, че влизат в моята стая, в която държа всички купи и медали. Вземат ги, слагат ги върху себе си, разглеждат ги. Преди, когато бяха по-малки, даже се плашеха. Стряскаха се от голямото внимание, което ми оказваха непознати на улицата. Спират ме за снимка, за автограф, а
 |
Туна (вляво) и Арда
|
малките плачат и казват: „Оставете татко на мира, не пипайте татко.“ Този момент отмина, сега им е приятно.
-Ти самият влизаш ли в тази твоя стая с отличията?
-Не, почти никога. Тежко ми е, навява ми спомени, с които, както ви казах, все още се боря. Все си мислех, че мога още малко повече от това, че съм оставил работата си недовършена.
-Какво си спомняш от детството в България?
-Само хубави неща. Бях адски палаво, живо дете, което постоянно търчи. Годините ми на село минаха в ранно ставане и низане на тютюн. С това се препитаваше семейството ми. На 10 години вече влязох в залата по щанги и забравих да изляза оттам. Само се преместих в Турция заради по-добрите условия. Бях младеж, резултатите ми не бяха така добри в България. След това, когато в Анкара пристигна Иван Абаджиев, той ме направи голям шампион. Вие на ръце трябва да го носите този човек. Той е историята на нашия спорт. Пазете го, използвайте го. Абаджиев е локомотив за титли и рекорди.
(в. Преса, печатно издание, брой 97 (448) от 08 април 2013)
