Зюлфю Ливанели: Боно беше много изненадан, когато 80 000 души запяха моя, а не негова песен

 1 

СНИМКА: ERCAN ARSLAN

Зюлфю Ливанели е един от най-обичаните и най-популярни турски интелектуалци. Роден е през 1946 г. в град Ългън, Източна Турция. След преврата от 1971 г. е принуден да емигрира и живее в Швеция, Франция и Гърция.

След завръщането си в Турция през 1984 г. става една от най-влиятелните личности в културния и политическия живот на страната си. Творец с много таланти, той е известен композитор, писател, филмов режисьор, политик и журналист. Ливанели беше у нас по покана на издателство “Книгопис”, за да представи романа си “Серенада”. България е третата държава, след Турция и Германия, в която “Серенада” излиза.

- Г-н Ливанели, за първи път сте в България. Научихте ли вече нещо за българските си читатели?

- За читателите конкретно - не, но България е съседна държава, чието развитие в Турция се опитвахме да следим според възможностите си. Знам доста за страната ви. През младостта ми българската литература беше много популярна, всички бяхме впечатлени от Димитър Димов.

- Вие сте известен музикант. Как прописахте?

- Предимно писател съм. Още от детските си години се занимавам с литература. През 1971 г., след военния преврат в Турция, попаднах в затвора, а след това бях принуден да емигрирам. И започнах да пиша протестни песни.

Тогава в началото на 70-те излезе моят първи албум в Швеция. Мислех, че ще е единственият, но музиката някак си ме повлече. Тя обаче винаги е била свързана с литературата, с поезията, в нея има много смислени думи.

Всички изкуства са болести. Има едно мнение, че не хората на изкуството са невротици, а невротиците стават хора на изкуството. Аз в живота си не съм виждал творец, който да не е невротик.

- Защо ви наричат “турският Боб Дилън”?

- Хората, особено тези от други държави, се опитват да намерят някакви прилики, за да могат да разберат това, което правя. Сравняват ме не само с Боб Дилън, наричат ме още турския Микис Теодоракис, турския Боно. Има нещо общо между нас четиримата - всички ние правихме песни, тясно свързани с обществото, в което живеем, и с нашата музика израснаха поколения. Въпреки че в Турция има такива, които не ме харесват, особено в по-религиозните среди, мога да кажа, че 70 милиона души в родината ми знаят моите песни.

- През 2010 г. излизате на сцената по време на концерта на U2 в Истанбул. Кой ви покани?

- В деня на концерта ми се обадиха два пъти, за да ме поканят. Казаха ми, че музикантите от групата искали да се кача на сцената с тях. Аз обаче лятото прекарвам на семейната вила в Бодрум, това е доста далече от Истанбул. Отказах, обясних, че до концерта остават няколко часа и е невъзможно да отида. Но ми се обадиха трети път и по едно време Боно взе телефона и лично ме покани.

Нямаше как да откажа. Качих се на самолета в 17,30 следобед, на летището ме чакаше кола, която ме откара направо на стадиона. “Ще започнем с наша песен и ще я слеем с една ваша”, ми казаха от U2. Направихме половинчасова репетиция.

По средата на концерта си Боно съобщи името ми и ме извика на сцената. 80 000 души на стадиона бяха много изненадани, но още по-изненадан беше Боно, когато хилядите хора запяха моята песен с ръка на сърцето, все едно изпълняват националния химн. После музикантите написаха в интернет, че никъде по света не са виждали подобно нещо. Много приятни хора, талантливи.

- Съжалявали ли сте някога, че сте се върнали в Турция?

- Никога. Майчиният език е много важен. Дори да можете да творите на други езици, трябва да направите нещо и на майчиния си. В Турция имам широк кръг читатели и слушатели и никога не съм искал да бъда далече от тях.

- Защо влязохте в политиката? Приятно ли ви беше да сте депутат от Истанбул?

- Не ми беше никак, ама никак приятно. Чувстваш се самотен в политиката. Влязох в нея с желанието да променя нещо, но видях, че е невъзможно при съществуващите политически механизми. Бях депутат, подадох оставка, толкова.

- Правилно ли е да съдим политиците?

- Не всички политици са лоши, но в днешния свят е трудно да се прави национална политика, всичко е насочено към глобализацията. Задачата на политиците е много тежка, но всеки, който започва война, трябва да бъде държан отговорен за това. Волтер казва, че всяка една война е търговия. Така е, политиците са отговорни за живота на хората и е редно да бъдат съдени за действията си.

- Посоката на развитие на Турция към Европа ли е?

- Мое желание е Турция да продължи по пътя към Европа. Но в страната ми има проблем. Хората са много различни, стиловете на живот - също.

Днешна Турция, особено западната  част, е така или иначе в Европа, но колкото повече отивате на изток, особено от Анкара на изток, културата се превръща в Месопотамия.

- Защо се включихте в кампания срещу насилието в Турция?

- Защото в цял свят насилието расте, не само в Турция. В арабските страни то е насочено най-вече към жените. В книгата си “Щастие” години наред се опитвам да изградя съзнание в хората в тази насока. Но единичните усилия не стигат днес. Трудно се постигат резултати в кампаниите срещу насилието, когато цялата попкултура тласка към насилие.

 В Турция ако във филм или сериал дори малко се покаже голата гръд на жена, се цензурира, но когато режат главата на човек с трион - показват го. Не само у нас, но и във Франция съм гледал в салон филми на Тарантино - колкото по-кървави са убийствата на екрана, толкова повече се забавлява публиката. Не знам точно какво можем да направим срещу насилието, но продължаваме да се борим.

- Религиозен ли сте?

- По никакъв начин не се меся на хората в това, в което вярват. Но се чувствам по-близък до идеите на Айнщайн и Стивън Хокинг. Та ние сме толкова мънички, живеем на една мъничка, дребна планетка! Тази идея за Господ, който ни наказва и се разпорежда със съдбите ни, ми се струва абсурдна.

 Обаче религиите не са само вяра, те имат богат културен заряд. Към културната страна на религиите изпитвам уважение и вярвам. Човекът е в центъра на моите музика и книги. Опитвам се да го разбера. Защото хората никога не успяват да се опознаят един друг напълно. Дори съпруг и съпруга, живели цял живот заедно, не могат да кажат, че се познават добре. Та той човек сам себе си не опознава напълно. През април в Турция излиза новият ми роман - “Историята на моя брат”. Неговото мото е стих от персийския поет Саади Ширази - “Човекът - една капка кръв и хиляди грижи”.

- От какви хора се нуждае светът?

- От чувствителни. От жени по-точно. Голяма част от читателите ми по цял свят са жени. Винаги съм смятал, че те повече ценят живота, защото раждат и отглеждат деца, знаят колко струва това да си жив. Във войните, започнати от мъже, загиват децата на тези жени. Между хората на изкуството и жените не случайно има определена близост - въпросната чувствителност към света я изгражда.

- Казвате, че човекът е мярка за всичко в света. Имате ли си ваша мярка, някой специален човек?

- Мярката ми не е един човек. Различни хора имаха такава роля в живота ми - все приятели, хора на изкуството. Тук любовта играе важна роля, защото човек иска да изглежда по определен начин в очите на някого, когото обича, и точно неговото признание иска да получи.

- Любовта спокойствие ли е, или разтърсване?

- Няма спокойна любов. Един сляп народен поет, необразован човек, но много известен в Турция, казва “Какво е любовта? Обичаш, не можете да сте заедно - това е любовта.” Понякога има само една любов в живота на човека, но както често виждаме, са повече. Докато пишех последния си роман, много се занимавах с психологията на човека. Донесох си 2 книги от Америка, свързани с мозъка на жената и мъжа.

 Авторката им твърди, че в различни периоди от живота на човека различни хормони влияят на мозъка му и определят живота му. Също така пише и че ако една жена чувства, че е намерила партньора си за цял живот, това  стига, а при мъжете, за съжаление, не било така. Не мога да кажа права ли е, или не е.

- Кой любим ваш човек първо чете написаното от вас?

- Първо жена ми, после дъщеря ми, след това близките ми приятели. Дъщеря ми учи литература в Ню Йорк и ми е много полезна.

- Имате ли си някакъв график на писане, или чакате вдъхновението?

- Нямам график, не мога да пиша по план. Важното е да съм напълно сам. В къщата ми в Истанбул, с всички хора от всекидневието ми не мога да пиша. Изолирам се някъде напълно, в друга държава. Романът, който предстои да излезе - “Историята на моя брат” , го написах в едно тайландско село. Стоях там два месеца. Разбира се, писането не свърши за това време, но основната работа я свърших. Винаги, когато пиша, бягам, скривам се от света.

- Има ли човек, с когото бихте искали да изпиете чаша вино, ако имате възможност?

- С Толстой. Е, за съжаление, нямаше да можем да ядем месо с виното, но съм съгласен и на зеленчуци.

- Коя е най-хубавата възраст?

- Животът е процес - често се случва някой да си мисли, че в бъдеще ще бъде щастлива, а после се обръща назад и вижда, че този момент всъщност е отминал. Колкото повече живее човек, толкова по-добре разбира живота.

Не че това го прави по-щастлив. Разбира се, докато човек е здрав и енергичен, всяка възраст е хубава. Напредналата обаче знае ценността на нещата - на любовта, на приятелството, на здравето. Докато е млад, човек приема тези неща за даденост.

- Какво според вас може да извади света от кризата, в която се намира?
- Пиша много по този въпрос. Зад всяка една криза, дори финансова, стои културна криза.

Работи се здраво за това седемте милиарда души на планетата да се превърнат в еднотипни консуматори. Хората харчат повече, отколкото имат, средната класа е на изчезване. Нищо не можем да очакваме в един такъв свят, освен още по-дълбока криза. Живял съм и в друго време и въпреки критиките към социализма, не всичко тогава беше лошо. 

- Кажете нещо любопитно за вас!

- Много обичам животните. Но се зарекох да нямам домашен любимец, след като кучето ми, голямо овчарско куче, почина. Беше ми страшно тежко, трудно преживях смъртта му. Конете са най-красивите животни в света. Дори само като се докосне до коня, човек става по-добър. Какво друго да кажа?

Напоследък слушам модерен джаз, иначе всякакви стилове харесвам. Не мога без разните джаджи на “Епъл”, дори по концертите ми вече не се палят свещи, а с айфони светят в публиката, наричаме ги “айсвещи”. Обожавам азиатската кухня и следобед гледам да пия чай, зелен чай, така или иначе любимото ми кафе ми пречи да заспя, ако го пия по-късно през деня.

24CHASA.BG